Битие

ОТКАЗВАЩИ СЕ

През 1421 г. адмирал Жен Хе повел огромна армада китайски кораби, някои от които над сто метра дълги, за „да стигне до края на света, да събере данък от варварите отвъд морето и да обедини целия свят в конфуцианска хармония“.

Ироничното е, че Конфуций — или Кун-Фудзъ — пише в своите „Беседи“, че „докато родителите му са живи, синът не бива да предприема далечно пътуване в чужбина“. И макар родителите на Жен Хе да били убити във въстанието в Янан, за хилядите други моряци от прочутия Флот на съкровищата на Драконовия трон това начинание силно се разминавало с конфуцианската практика. То показало какво може да се случи, когато някой дързък император подбуди великата си държава да се стреми към потенциала си, към бъдещето вместо към миналото.

Пътешествията на Жен Хе донесли на Китай данъци, търговия и познания. Ако бяха продължили, китайските армади щяха да влязат в пристанището на Лисабон навреме, за да изненадат принц Енрике Мореплавателя с кораби с размерите на катедрали.

Само че императорът екстроверт умрял. Неговият наследник и дворът сложили край на търговията и забранили мореплаването. Всичко това било част от древен цикъл. След епохите на просвещение като това на династията Сун идвали дълги периоди на конформизъм. Преди Уилям Завоевателя да стъпи на сушата при Хейстингс, коксовите пещи на Хенан произвеждали по сто хиляди тона желязо годишно! А след това внезапно били изоставени чак до двайсети век.

Често вината не е в икономиката или дори политиката, а в прищевките на свръхконсервативния елит, който предпочита спокойствието пред суматохата на промяната. Особено промяна, която може да застраши положението му или да даде сили на бедните.

Когато се провежда енергично, отказването може да се разпростре дори върху паметта. В нашия пример дневниците и навигационните карти от експедициите на Жен Хе били изгорени заедно с корабите. Южната граница на Китай била опустошена и превърната в безжизнена ничия земя. Когато западните пътешественици от осемнайсети век изумявали имперския двор с механични часовници и други чудеса, неколцина учени се позовавали на забравени текстове и казвали „О, да, имали сме подобни неща. Някога.“

Дали историята се повтаря? Дали след последната епоха на ревностен модернизъм, зашеметил света с амбициозните си постижения, китайците ще се обърнат отново навътре към себе си? Вече има признаци на оттегляне в едно поколение с твърде малко млади хора и особено жени. Да не забравяме и онзи ужасен удар — злощастната космическа мисия, кръстена (иронично) не на друг, а именно на адмирал Жен Хе.

Изглежда, че отказването има своята труднопреодолима примамливост. Само че този път дали целият свят не се свива пред предстоящата промяна? Дали не отхвърля прогреса в името на стабилността? Противниците на технологиите сочат древния китайски модел като пример за това как можем да отстъпим назад, когато стигнем ръба на бездната.

Но в същото време ние знаем, че винаги е имало и друга гледна точка. Гледна точка, представена от великолепния Жен Хе и толкова много други като него. Онези, които имат волята да гледат напред.

Томас Анубис-Фейел, „Разбуленото Движение“