Битие

Откакто бе зърнал прочутия извънземен „Артефакт“ по телевизията, го беше страх, че някой високопоставен и силен отчаяно желае да притежава онова, което бе открил в тайното мазе под потопеното имение — и иска да се добере тайно до него. Някогашният собственик на къщата бил силен човек с много връзки, но въпреки това бил прибран и — според разказите — подложен на мъчения, на промиване на мозъка и накрая бил накаран да замълчи завинаги. Бин подозираше, че това е станало заради овалния камък, който много приличаше на онзи, причинил такава суматоха из целия свят. Правителства, мегакорпорации и консорциуми щяха да се впуснат да търсят такива камъни.

„И какво ще направят с човек като мен? Когато нещо е просто ценно, открилият го бедняк може да настоява за награда. Но ако е нещо, което може да разтърси цялата цивилизация?

В такъв случай мога да очаквам единствено смърт, и то дори само защото знам за него!“

Въпреки това, когато първоначалната паника утихна, у него се надигна нещо друго. Онази част от характера му, която навремето се бе осмелила да помоли Мей Лин да отиде с него на дивата граница и да си направят свой собствен дом.

„Ако имаше начин да разменя камъка срещу нещо… начин да запазя семейството си в безопасност… Вярно, бившият собственик сигурно се е опитал — неуспешно — да сключи сделка. Но по онова време никой не е знаел за този вид «артефакти»… поне обществото не е знаело. Сега, след като американците показаха своя на света, всичко се промени…“

Не че това щеше да има значение, ако не успееше да се прибере навреме, за да скрие камъка и да направи някои основни приготовления. Най-вече да изпрати Мей Лин и Сяо Ен на безопасно място. А след това да обяви открито на потенциалните купувачи да се срещнат с него на някое обществено място…

Едва се сдържаше да не затича по оживените улици. Не биваше да привлича внимание обаче. Освен общодостъпните камери на всеки перваз и улична лампа властите можеха да се включат в лещите и личните ИИ, носени от всеки пешеходец. Дългата му коса, която сега падаше пред лицето му, можеше да го скрие от рутинно или небрежно претърсване, но не и ако системата наистина се заинтересуваше от него.

„Казват, че се били научили да долавят слабите вибрации, излизащи от всяко човешко ухо. Че всеки човек има вибрация, уникална като отпечатъците на пръстите, която може да се засече с инструменти. Телата ни издават ужасно много сигнали — и тези сигнали ни издават.“ За всеки случай Бин измъкна някаква хартия от едно кошче за боклук, сдъвка я, за да я направи мека, и запуши ушите си.

Бързаше през по-бедната част на града, където многоетажните жилищни блокове бяха претърпели паянтова еволюция, пренебрегвайки всякакви наредби за зониране. Простряно пране се блъскаше в слънчеви панели, които се притискаха в полулегални ректени, крадящи достъп до мрежата и мъничко насочена енергия от сияещите кули на близкия Пудон.

Реши да избегне многолюдната тълпа, промуши се покрай някаква количка, влезе през някакви гигантски врати и се озова в огромно като пещера помещение. Долните етажи на блока бяха изкормени, за да освободят място за гигантски лабиринт от стъклени тръби и стоманени реакторни съдове, пълни с многоцветни смеси. Тръгна абсолютно напосоки натам, където би трябвало да е изходът от другата страна. Щеше да измисли някаква лъжа, ако някой го спреше.

Това не изглеждаше много вероятно сред царящата суматоха. Стотина работници, повечето облечени по-добре от него, патрулираха по скърцащи мостчета и площадки и методично чистеха и сменяха разни тръби. На нивото на земята инспектори с подсилен ииуер проверяваха непрекъснатия дъжд от някакви продукти (предмети горе-долу с размерите и формата на човешки палец), като използваха лазерни пинсети, за да улавят някои, преди да са паднали в очакващото ги хранилище.

„Нанофабрика“ — осъзна Бин, след като беше преполовил разстоянието. За първи път виждаше нанофабрика отблизо, макар веднъж двамата с Мей Лин да бяха направили виртуална обиколка на огромна работилница като тази (макар и много по-чиста), където в началото се сипваха основните съставки, а накрая излизаха сложни изделия — електронни компоненти, невроподсилватели и органоплатки, каквото и да означаваше това. А също и диаманти с предварително зададени форми и с големината на юмрук. Всичко това се произвеждаше чрез последователно сглобяване на атоми и молекули под програмиран автоматичен контрол.

Разбира се, хората все още участваха в процеса. Никой робот не можеше да се катери като маймуна, нито да чисти толкова сръчно след машините. Да не говорим за толкова евтино.

„Тези фабрики не трябваше ли да се смалят до размерите на тостер и да се продават на всеки? Вълшебни кутии, които да позволяват дори на бедняците да си правят всичко необходимо от сурови материали. Дори от морска вода. Край на труда. Край на недоимъка.“