Битие

ОТКАЗВАЩИ СЕ

В миналото всеки път, когато някоя култура е започвала да клони към упадък, е имало други, готови да продължат напред. Рим паднал, но светлината продължила да свети в Константинопол, след това в Багдадския халифат и в Китай. Испания на Филип II станала тиранична, но Холандия отворила вратите си за бегълци и учени. Когато в средата на двайсети век по-голямата част от Европа полудяла, най-ярките умове се преместили в Америка. Когато Америка се отдала на собствените си страсти и била разкъсана от нова гражданска война, миграцията продължила към Изтока.

Този път обаче нещата са различни! Не става въпрос само за една част от света, тръгнала да се издига или да запада. Да трупа самочувствие или да го губи. Онова, което днес разделя племената ни, не е географията. Бързите връзки могат да разпространят бедите толкова бързо, колкото стоките и надеждите, както открихме по времето на Киберкихането, Големия грабеж и Суматрийския грип. ЗС, ИАЗБ14 и най-малко двайсет американски щата вече съставиха комисии, които да следят учени и изобретатели с целта да ги „съветват и насочват“ към един отговорен прогрес.

Или абсолютно никакъв прогрес? За да избегнат краха, учените от Института по футурология „Даймънд“ предписват да имитираме малкото човешки общества, научили се да живеят самостоятелно, подобно на шогуната на Токугава и полинезийската Тикопия. Екологично стабилни, те свирепо защитавали горите си и ограничавали разрастването на земеделските земи. Тези „идеални общества“ забранили и колелото. Или качинскитите, които не си правят труда да те убеждават. Ако нещо е ново или техническо, те просто ще се опитат да го взривят.

И накрая имаме Движението. Спокойно и разумно, то помогна на света да мине през последната голяма криза преди десетилетие, като акушираше при възстановяването на равновесието между десетте съсловия и появата на Голямата сделка. А сега те подбуждат човечеството да „поспре“. Да се замислим за капаните и възможностите, преди да продължим напред. Да оставим мъдростта да настигне технологиите. Но не трябва ли да намираме нови решения по-бързо, а не по-бавно?

Томас Анубис-Фейел, „Разбуленото Движение“

20. Преследване

Въпреки че бързаше да се прибере, Пен Сян Бин избегна главната порта през предпазната стена. Първо, в момента гигантските врати бяха затворени заради прилива. А когато се отвореха, щеше да е претъпкано с продаващи улова си рибари и градски жители, дошли да се разходят по последния останал плаж с вносен пясък. Толкова много очи (и ИИ) — и кой знае колко от тях вече се взираха във всяко минаващо лице, търсейки уникалната му биосигнатура!

„Изобщо не трябваше да пускам запитвания за камък с формата на яйце, който свети загадъчно, след като е изложен на слънце.

Трябваше да го оставя в онази дупка на дъното на морето.“