Битие

Идеше му да изсумти, но вместо това затаи дъх и забърза към товарната рампа в дъното, където обливащи се в пот работници товареха магнитно-левитационни камиони. Беше чувал слухове за излезли от контрол наномашини, които попадали в белите дробове и се залавяли да изработват копия на самите себе си… Може би беше измислица. Бин обаче имаше други планове за белите си дробове. Те означаваха много за заселник в морето.

Измъкна се от фабриката и се озова в свят на улична търговия. Пъстро украсени магазинчета изпълваха булеварда. Пое въздух и носът му долови ароматите на храни от безбройните грилове, скари и тенджери, в които се приготвяше всичко, от превъзходни скорпиони на шиш до отгледано в резервоар пилешко, опънато и нарязано така, че да прилича на истинско. Стомахът му изръмжа, но Бин продължи напред, зави на един ъгъл и се насочи право към най-близката част на предпазната стена, отделяща Източен Шанхай от надигащия се океан.

Това бяха маршрутите на контрабандистите. Един от тях минаваше през сграда, която някога бе предлагала великолепни панорами към естуара на Хуанпу — докато гледките не излязоха от мода. Сега въпросният жилищен блок се обитаваше от представители на по-долната класа граждани.

Фоайето някога бе облицовано с травертин и мрамор, но скъпите материали бяха свалени и продадени преди години, за да бъдат сменени с напръскано покритие, осеяно с дълги бради от влажни водорасли. Пространството се използваше добре — триетажният атриум вероятно произвеждаше достатъчно протеин, за да изхранва половината обитатели с основна генномодифицирана диета. Вонята обаче накара Бин да закопнее още повече за малкия си навес насред вълните.

„Не можем да се върнем към подобен живот — помисли си той, загледан към бамбуковото скеле, което пресичаше огромното фоайе: на него мършави плувнали в пот работници се грижеха за реколтата и вършеха работата, която не подхождаше за роботи. — Заклех се, че няма да отгледам сина ни на паста от водорасли.“

Скърцащият асансьор се управляваше от старица, която натискаше превключватели на импровизирана платка, за да го задвижи. Електрониката на сградата сигурно така и не бе поправена след Срива. „Кога беше това? Преди петнайсет години? Или шестнайсет? Да, хората са евтини и искат работа. Но дори аз бих могъл да поправя тази купчина боклук.“

Кабината се клатеше и друсаше, а старицата гледаше свирепо Бин. Явно знаеше, че той не живее и не работи тук. В отговор Бин й се усмихна и се поклони — нямаше смисъл да дразни човек, който може да поиска разпознаване на лице. Мислено обаче измърмори за киселите „малки императори“ — поколението, израснало като единствени деца, сляпо обожавани от двама родители, четирима дядовци и баби и държава, която сякаш имаше безкраен потенциал. Безкрайни мечти и амбиция да се извисяват нагоре и нагоре — до Срива. Докато двайсет и първият век не се оказа точно онова, което обещаваше да е.

Разочарованието не се понесе добре от малките императори: бяха половин милиард, толкова много, че дори мистериозните олигарси в Двореца на земната хармония трябваше да се грижат за огромното население. И те се цупеха. Хвърлянето на вината върху по-малобройното поколение на Бин се бе превърнало в национален спорт.

Единайсетият етаж някога бе можел да се похвали с ресторант с изглед към яхтклуб с луксозни яхти, закотвени край плаж с ослепителен избелен пясък. Недалеч, нагоре по течението на Хуанпу, навремето се бе намирал разкошният и разточителен „Шанхай Линкс Голф & Кънтри Клуб“ — сега бе мочурище, жертва на надигащите се води.

Докато вървеше между ръждивите маси и столове, Бин се взираше зад предпазната стена надолу към яхтклуба — жалки остатъци и счупени мачти, стърчащи от кафеникавия килим водорасли и отпадъчни води.

„Помня, че беше някъде тук…“

Наведе се и заопипва корниза на балкона и покритата с канелюри стена на сградата, докато не откри скритата макара и тънкото въже, спуснато надолу. Единият край на въжето беше преметнат над стената и стигаше до стария яхтклуб. На пръв поглед приличаше просто на откачени жици.

Никога не беше правил подобно нещо — да довери живота си на някакво тънко въже. Е, веднъж бе помогнал на Куан Лу да докара загадъчния си товар до сградата и държа лодката, докато контрабандистът завърже черните торби за въжето. Високо горе неясни фигури прибраха стоката и това беше всичко. Бин така и не разбра дали ставаше дума за наркотици, техника или луксозни стоки без платени такси. Не му и пукаше, стига да му се плаща.

Куан Лу нямаше да е особено щастлив, ако му съсипеше този маршрут. Точно сега обаче Бин имаше други грижи. Заслони очи и се загледа към руините във водата — някогашните крайбрежни имения, където се намираше и неговият дом. Отблясъците го заслепяваха, но като че ли не виждаше нищо необичайно. Сигурен бе, че може да различи знаменцето за късмет от родния окръг на Мей Лин, което потрепваше на слабия ветрец. Трябваше да го свали, ако се появи някаква неприятност.