Блус в лятна нощ

Мъжът спазваше благоприлична дистанция и дори не изкачи моста, преди да ни види, че слизаме по стълбите недалеч от затвора „Реджина Чели“. Сега, когато вече знаеше, че сме го усетили, беше станал по-предпазлив. Може би хората от нашия площад му бяха разказали как съм се справил с пияницата Мимо.

В края на дългата улица влязохме в двора на „Сакра куоре“.

Сестра Розария, дребна красива калугерка, която минаваше за една от най-добрите учителки на малки деца в Рим, ни видя, че идваме. Лия беше нейна ученичка от три години и двете бяха много привързани една към друга. Калугерките, които познавах в Южна Каролина, бяха зли и враждебно настроени създания, които до голяма степен успяха да отровят странното ми и мъчително католическо юношество. Макар и да знаех, че е почти толкова невъзможно да станеш бивш католик, колкото и бивш православен, аз се бях заклел да не правя от Лия католичка. Но не бях предвидил, че живеейки в католическа страна, тя едва ли ще устои на могъщото влияние на църквата.

Сестра Розария и Лия се спуснаха една към друга и се запрегръщаха като съученички. Трогнах се от тази истинска, открита и всеотдайна привързаност на калугерката към Лия. Сестра Розария възкликна, че се радва да види Лия отново на училище. После озадачено ме изгледа и кимна към мъжа, който вървеше по петите ни из Рим за четвърти пореден ден.

— Chi e? — попита сестра Розария.

— Нямам представа кой е. Очаквам скоро да науча — отвърнах на италиански. — Засега той държи да знаем само, че сме следени. Може би днес вече ще ми каже и защо.

— Синьор Маккол, знаете ли, че Лия е най-умното и най-красивото момиченце в цял Рим? — рече сестра Розария.

— Да, сестро — отвърнах. — Аз съм голям късметлия.

— Ти си най-добрият баща в света — прегърна ме Лия.

— Ето, така можеш да спечелиш големи пари, съкровище, а не с дребни глоби за мръсни думи.

— Пази се от онзи мъж — каза Лия. — Ако умреш, оставам сам-самичка.

— Нищо лошо няма да се случи, обещавам ти.

Сбогувах се и преди да напусна двора на женския манастир, набързо огледах улицата. Начинаещи балерини с типичната за тях въздушна, плаваща походка отиваха към студиото, което се намираше някъде по средата на улицата, а студентите от Художествената академия седяха прегърбени по стъпалата й и пушеха. Ала моят преследвач не се виждаше никъде. Спрях се да изчакам малко и тогава за миг мярнах една глава, която се появи на входа на бара срещу балетната школа и пак изчезна.

Тази сутрин си бях обул маратонките и без усилие се затичах в лек тръс по една от онези прави като опънат конец, красиви и обикновено задънени римски улици с високи зидове от двете страни. Стигнах кафенето, влязох вътре и моят преследвач ми махна с ръка да седна на бара до него.

— Синьор Маккол, вече съм ви поръчал капучино — покани ме той с приятен глас.

— Плашите дъщеря ми, Шерлок Холмс. Трябва да прекратите тази игра.

— Една бучка захар в капучиното, нали така? — попита мъжът и добави. — Мисля, че познавам навиците ви.

— А познавате ли моята склонност да раздавам ритници, когато се ядосам?

— Вашите прояви на насилие са ми добре известни. Но аз съм завършил много курсове за самоотбрана и гардеробът ми е пълен с черни пояси по таекуон-до, жиу-жицу и карате. Най-големите майстори са ме учили как да избягвам опасностите. Но нека първо си изпием кафето и после ще говорим по същество — рече той.

— Не знаех, че и в Италия има частни ченгета — заявих точно когато барманът ми поднасяше капучиното.

Мъжът опита кафето, като сръбна не от чашата, а от лъжичката си, и поклати одобрително глава.

— Ние сме като свещениците. Хората ни търсят, когато закъсат. Казвам се Перикле Старачи. Имам кантора в Милано. Но обичам да пътувам из Италия, защото се интересувам от етруско изкуство.

— И защо ме следите, Перикле?

— Защото ми плащат за това.

— Тогава да започнем отначало. Кой ви изпраща?

— Една жена, която иска да се види с вас.

— Коя е тя?

— Една жена, която желае да сключите примирие.

— Майка ми. Проклетата ми, коварна, досадна майка.

— Не, не е тя — рече Перикле.

— Тогава е тъст ми.

— Не — отсече Перикле. — Не той, а дъщеря му.

— Марта — изненадах се аз. — За какво й е притрябвало на Марта да ви наема?

— Защото от никой друг не е успяла да научи адреса ви. Хората от вашето семейство са отказали да й го дадат.

— Браво! — казах. — Това е първото свястно нещо, което това семейство е направило от години насам.

— Тя иска да говори с вас.

— Кажете й, че не желая да виждам нито нея, нито някой друг от проклетата й фамилия. Няма да стане, дори сам Бог да ме помоли за това. Тя сигурно ви е казала защо.

— Каза ми само, че се е получило голямо недоразумение, което тя иска да изглади.