Блус в лятна нощ

Всеки път, когато се каня да избухна, да повиша тон или съм просто в скандалджийско настроение, Лия не пропуска да ми напомни за моето злополучно запознанство с италианските нрави и обичаи. Случи се в първите месеци от престоя ни в Рим, когато все още не бях свикнал с грамадата от отговорности, пред които се изправя човек, решил да отглежда детето си сам в напълно непознат град. Всеки божи ден изпадах в паника пред неподозираната лавина от задължения, които трябваше да бъдат спешно изпълнени. Имах чувството, че трябва да съм най-малкото кметски наместник, за да се справя успешно с подобните на лабиринт загадки, които Рим непрекъснато поставяше като клопки по пътя ни. С Божията милост обаче открих най-добрия начин. За да получиш телефон в Рим, трябва да направиш най-малко три разходки до Градския съвет, четири до телефонната компания, да раздадеш поне три подкупа в брой (и то в долари) и да подариш кашон хубаво вино на портиера, който познава брата на един приятел, който живее в съседство с кмета на Рим. Градът неслучайно се гордее с пълната липса на експедитивност. Благодушната анархия, с която се сблъсквах навсякъде, ме караше да се чувствам напълно изтощен в края на всеки работен ден.

Въпреки това не успях да се забъркам в неприятности до момента, в който не свалих гарда си. Един ден по обяд излязох на пазар под навесите на невероятните сергии за плодове и зеленчуци на Кампо деи Фиори. Поведох дъщеря си за ръка из кресливата навалица на този пъстър пазар. Обичах да се заглеждам в отрупаните с плодове красиво подредени сергии, където неизбежните оси жужаха щастливо и пиеха нектара на сливите, гроздето и прасковите.

Самият спектакъл, който представляваше уличният живот на Кампо деи Фиори, караше Лия да изпада във възторг още от първата седмица на нашето пребиваване в квартала. Всеки ден тръгвахме от северния край на площада, където купувахме хляб. Последната ни спирка обикновено беше при братя Руджери, чийто магазин ухаеше на сирена и колбаси, а от тавана висяха най-малко петдесет бута шунка. Така се случи, че ядовете ми започнаха точно пред техния магазин, когато изведнъж се сетих, че трябва да купя маслини.

Двамата с Лия се разхождахме из Кампо деи Фиори. Минахме покрай мъжа, който наточваше ножове — работилничката му представляваше неподвижно закрепен велосипед, покрай магазинчетата за карантия и дреболии и налетяхме право на една разпалена семейна свада между съпрузите Де Анджело. Мина известно време, докато науча имената им, но и преди това бях вече наблюдавал няколко разправии между Мимо и София Де Анджело насред Пиаца Фарнезе. Мимо беше общ работник и специализиран алкохолик, който често се подвизаваше наоколо с бутилка грапа в ръка. Докато се наливаше насред площада, стиснал бутилката за гърлото, той като че по-скоро се настървяваше, отколкото напиваше. А веднъж настървен, започваше да ругае живота си, който очевидно не го удовлетворяваше. Тогава жена му непременно изникваше отнякъде и вземаше да го хока гръмогласно. Двамата с Лия бяхме наблюдавали няколко техни представления от прозореца над площада и знаехме, че тази римска двойка е ненадмината по кресливост и цветисти псувни. Разправиите им обикновено приключваха, след като София хукваше към къщи обезумяла и разплакана, но най-вече засрамена от факта, че целият площад трябваше да търпи семейните им истерии.

— Той е отвратителен — бе мнението на Лия.

— Италианците викат, но не бият — успокоих я аз.

Но домашните свади между съпрузите Де Анджело зачестиха и взеха да стават все по-непоносими. София беше хубава, артистична и десет години по-млада от грубия си недодялан съпруг. Имаше стройни крака, едра фигура и помръкнали от ядове очи. С всеки изминал ден Мимо пиеше все повече и повече, София плачеше все повече и повече, а езикът на вечните им караници се нажежаваше с отколешната злъч на бедните и безнадеждните. Мария ми беше казала, че Мимо се заканвал да убие София, защото го позоряла пред съседите, а мъж без чест не струвал пукната пара в лицето на своите приятели и роднини.

Това, разбира се, не би трябвало да има връзка с мен и моя живот. Съпрузите Де Анджело бяха част от местния колорит, тревожно явление във войната между двата пола, но за щастие те нямаха нищо общо с мен.

Ала през онзи ден на нашата първа година в Рим, купувайки маслини от един уличен продавач — вечно кисел екземпляр, когото бях започнал да харесвам заради самобитното му цупене, — изведнъж чух Лия да пищи. Обърнах се в мига, в който юмрукът на Мимо се стовари върху лицето на София.

Изведнъж ми прекипя и то не от кръвта, сълзите или писъците на София, а от това, че в очите й прочетох ужаса и отчаянието, които бях виждал толкова често като дете. Съвсем хладнокръвно се приближих до Мимо с пълното съзнание, че се намирам в чужда страна, че не познавам порядките й и че мнозина ще се възмутят от моята намеса.