Блус в лятна нощ

Но най-дълготрайният резултат от нашето арестантско премеждие си остана промененото ми положение и съмнителната известност сред съседите от квартала. Според повечето възрастни мъже, които населяваха пейката при входа на площада, величието на Рим се дължеше изключително на безкомпромисната твърдост, с която мъжете винаги са държали юздите на своите съпруги. В една средиземноморска страна като Италия, особено в южната й част и най-вече сред по-нисшите слоеве на населението, да биеш съпругата си означава да поддържаш реда и дисциплината в семейството, също като да млатиш муле, което ти се опъва насред полето, но каквото и да представлява това, то не влиза в работата на американски туристи, които се чудят къде да си заврат гагата. Жените от площада обаче бяха единодушни в омразата си към Мимо, както и в искреното си възхищение от човека, пролял кръв и изтърпял затвор в защита на италианската жена.

Така че целият площад беше нащрек през онази сутрин, когато непознатият тръгна по петите ни по Виа ди Монсерато.

Лия носеше жълта рокля и лъснати кожени кафяви обувки. Не пропускаше витрина, без да се огледа в нея. Знаеше, че е красива, а тъмната й коса пробляскваше като гарваново крило на слънце. Джанкарло, четирийсетгодишният умопобъркан инвалид, се провикна към нас, докато изнемощялата му от страдание майка буташе количката му покрай английската семинария. Всички в квартала се чудеха какво ли ще стане с Джанкарло, когато майка му умре, затова появяването им на улицата сутрин се посрещаше с всеобщо облекчение. Глухонемият Антонио ни махна с ръка и аз се спрях, за да му запаля цигарата. Край нас минаваха учениците от духовната семинария — забравили да се усмихват сериозни момчета със странна бледност, сякаш ги отглеждаха в пещери.

— Как мислиш, татко, дали онзи мъж иска да ни убие? — попита Лия.

— Не, според мен той просто иска да разбере къде живеем, с какво се занимаваме и къде учиш ти.

— Той вече знае всичко това. Нали ни проследи в петък.

— Скъпа, няма за какво да се безпокоиш — казах аз и стиснах ръката й. — Няма да успее да ни развали разходката до училище.

На Виа ди Монсерато номер двайсет влязохме в сенчест, изпълнен с ухания двор и Лия веднага подвикна на котарака Джерардо да излезе, за да си получи закуската. Храстите прошумоляха, жълтеникавокафявият котарак се появи и тръгна право към Лия. Лакомо се нахвърли върху месото, след което тържествено се заизкачва по парадното стълбище, украсено с отломъци от мраморни плочи и частично обезличени статуи. Мъжът, който ни следеше, се престори, че чете менюто пред ресторанта на малкото площадче.

— Ако ще обядва там, дано си поръча миди — рече Лия.

— Засрами се — скастрих я аз; един американски турист беше хванал хепатит от ядене на миди в друг ресторант на Рим.

— Бас държа, че е от Червените бригади — продължи Лия.

— Ти откъде знаеш за Червените бригади?

— Мария всичко ми докладва. Те са убили италианския министър-председател, след което са го заключили в багажника на една кола. Ако искаш, ще ти покажа къде са оставили колата.

— Тоя не е от Червените бригади. Прекалено добре е облечен, за да е от тях.

— Ти също трябва да се обличаш по-добре. Вземи пример от италианците — каза Лия.

— Нима! Вчерашна пикла и вече си позволяваш да ме критикуваш.

— Чудесно! Дължиш ми още хиляда лири — каза тя. — Никак не е възпитано да наричаш дъщеря си пикла.

— Но това е на галено, от обич, просто друг начин да кажа „обичам те“. Всички американски татковци говорят така.

— Звучи ужасно грубо. Нито един италианец не би нарекъл дъщеря си пикла. Защото италианците обичат истински своите дъщери.

— Така ли твърди Мария?

— Не само Мария, а и сестра Розария.

— Ти си абсолютно права. Обещавам да се погрижа за външния си вид и за добрата си фигура.

Внимателно си проправяхме път сред сутрешното движение, защото знам от опит, че в Рим мъжете не шофират, а само дебнат да се блъснат. Затова, когато придружавам Лия до училище, винаги съм нащрек. Веднъж на моста Мацини видях как един английски турист вдигна безпомощно ръце насред движението в знак, че се предава, и спря колата си по средата на платното. Когато се приближих и го попитах дали има нужда от помощ, англичанинът отвърна: „Това не е шофиране. Това е ръгби мач.“

— Днес ще бъде хубав ден — каза Лия. — Няма замърсяване.

— В някои дни нивото на замърсяването на въздуха е толкова високо, че хотел „Хилтън“ въобще не се вижда и в един такъв ден за пръв път ми хрумна, че и от смога може да има полза.

— Главата на Свети Петър — каза тя, щом кубето на църквата се появи над големите чинари, които растяха край реката. Когато пристигнахме в Рим, тя често бъркаше смисъла на думите „глава“ и „кубе“ и това беше стара наша шега. Погледнах към завоя на Тибър. Няма река, която, макар и мръсна, да изглежда грозна. Малко неща могат да приковат вниманието ми така, както гледката на движеща се вода.