Блус в лятна нощ

В деня, в който трябваше да се явим пред съда, ни качиха в полицейски коли, но преди да влезем в съдебната зала, трябваше да изтърпим атаката на репортерите и фотографите. Майк също беше там със своя никон, насочил обектив право към генерал Елиот. Генералът представляваше неповторима гледка в блестящата си добре изгладена униформа на морската пехота. Откъсна се от тълпата и се приближи до сина си. Един детектив водеше Джордан по стълбите — държеше го за белезниците и го дърпаше след себе си. Когато генералът го удари с опакото на ръката си и Джордан се свлече на колене, Майк улови момента. В своя справедлив гняв генералът представляваше самата възмутена власт, която наказва дългокосия нарушител на обществените правила и закони на стъпалата пред залата на съда. Снимката беше като камея с почти библейски внушения: бащата, който въдворява ред в собствения си дом. Паднал на колене и унизен, с неговото измъчено лице, Джордан олицетворяваше срама и оскърблението на едно детство, продължило твърде дълго. В очите на по-възрастното поколение генерал Елиот представляваше добрият американец, но в нашите очи той символизираше всичко тиранично, закостеняло и лицемерно в духа на Америка, което Виетнамската война бе оголила като раните на прокажен. Падналият на колене Джордан — това беше нашето поколение, което се чувстваше предадено. Снимката на Майк беше последният билет по пътя, от който връщане назад нямаше. Джордан се изправи с мъка, погледна баща си в очите и продължи нагоре по стълбите.

Тогава генералът се изплю в лицето на сина си и светът, който бяха делили до този момент, потъна в непрогледен мрак. Войната и всички рани, които бе нанесла на американската душевност, можеха да се видят в тази мимолетна среща между баща и син. Това беше краят на Джордан Елиот. Той сякаш прекрачи някаква невидима граница, отвъд която никой не можеше да го последва, затвори се в самотата на неизлечимата си болка. В затвора той забрави всичко за Виетнам. Единствената му мисъл беше какво да направи, за да нарани най-силно баща си. Какво да стори, за да го прекърши завинаги. Никога преди това не бях чувал човек да се моли така настойчиво и страстно, както Джордан се молеше за смъртта на баща си.

Когато бях освободен благодарение на гаранциите, дадени от моите родители, баща ми нито миг не се поколеба да застане в моя защита. Опасността, която ме застрашаваше и която той като юрист разбираше много по-добре от мен, го накара да изтрезнее. Лично той ми избра най-добрите адвокати в щата. На четири очи двамата с майка ми са имали ужасни скандали относно нашите методи и тактиката, избрана за протест срещу Виетнамската война, но пред хората те твърдо застанаха до мен и яростно защитаваха всяко мое действие. Колкото повече научаваха за войната, толкова повече охладняваха към политиката, довела до нея. Когато процесът започна, и Луси, и баща ми бяха твърдо на моя страна, готови да ме защитават със зъби и нокти. Родителите на Шайла също я подкрепиха, макар и по-сдържано. Семейството на Кейпърс даде своето съвършено съгласие с неговите действия, но въпреки това подкрепи своя дългокос радикал.

Сред арестуваните студенти нямаше нито един, чиито родители да се отвърнат от него. Изключение правеше само генерал Елиот.

Според него нещата бяха прости. Ние бяхме изменници, защото с действията си сме подпомагали врага.

Когато Джордан излезе от затвора, генералът го чакаше отвън, но този път не му удари шамар пред камерите. Вместо да го заведе в къщата на остров Полък, генерал Елиот го закара право в щатската психиатрия на Бул Стрийт. Един военен доктор, един съдия от щатския Върховен съд и самият генерал бяха подписали документ, освидетелстващ Джордан Елиот като психически неуравновесен, което означаваше, че той не можеше да бъде съден, но трябва още същия ден да бъде хоспитализиран, за да е под лекарско наблюдение. В Южна Каролина законите са такива, че не е никак трудно да затвориш човек в лудница.

Процесът се състоя в Кълъмбия в началото на декември. Страстите, които бяха обзели Америка след убийствата в Кент, бяха отдавна утихнали и равнодушието отново бе застлало живота на обществото. Цялата страна се чувстваше изхабена и осакатена от преживяната трагедия.

Когато съдебният пристав извика към залата да стане на крака, съдията Станли Карсуел излезе с решителна стъпка, седна, усмихна се, изгледа ни, поклати тъжно глава и каза:

— Обвинението да призове първия си свидетел.

— Ваша светлост, бих искал да призова първия свидетел на обвинението от името на щата Южна Каролина, мистър Кейпърс Мидълтън.