Блус в лятна нощ

— Полковник! — провикна се Джордан. — Какво ще кажеш за един боксов мач на сцената. Тогава ще можеш да отгатнеш пола ми.

Залата ревна от удоволствие и заглуши следващите думи на полковника.

— ... да припомня, че в този момент прекрасни американски момчета се бият и умират във Виетнам — довърши полковникът. — Знаете ли защо загиват тези младежи?

— Разбира се — провикна се Джордан. — Защото са нямали достатъчно пари или късмет, за да се намърдат в шибаната Национална гвардия като теб и онези котараци не с чизми, а с автомати, дето са дошли да ти светят...

Възбудената тълпа отново се разшумя и въпреки че се опита, полковникът не успя да въдвори ред в продължение на няколко минути.

— Нашите момчета загиват във Виетнам в името на каузата, в която вярват — отново се обади Джордан. — И с това спечелиха нашата любов и уважение. Затова искаме да спрем тази война и да ги върнем у дома. Нашата армия е на бойното поле и се сражава срещу врага, а какво правите вие, нещастници, тайни и явни ченгета, страхливци, копелета — клатите си краката на топло и се правите, че изпълнявате дълга си към родината. Ама няма да отидете в джунглата, няма да се изправите срещу Виетконг, нали! Препасали сте патлаците и обикаляте американските университети, да опандизите някое американско момче или момиче. На това ли му викате дълг към родината, а, ченгета? Вчера убихте четири невинни момчета в Охайо. А за днес колко ви е нормата? Кажете де! Ако има някой да клинчи от войната, това сте вие, а не студентите. Треперите си за жалкия животец и сега ви е гот, защото няма начин да ви изпратят във Виетнам, да ви пръснат черепа, да пипнете малария или да ви лепнат трипер, нали?

— Момче, внимавай! Подстрекаваш към бунт — обади се полковникът в утихналата зала.

— Кого по-точно? Студентите или ченгетата? — попита Джордан.

Един мазен, лустросан млад мъж от кабинета на губернатора зае мястото на полковника и мина на темата, без много да се церемони.

— Ако след пет минути в тази сграда остане някой студент, той ще бъде изключен от университета до края на семестъра. Няма да има право да полага изпити, нито да завърши със своя курс.

Викове и ругатни изпълниха въздуха, но въпреки това се усети общо раздвижване по посока към изходите. Когато движението се успокои, видяхме, че сме останали към петстотин души, които не бяхме помръднали от местата си. Огледах се и с изненада установих, че повечето лица са ми непознати и че сред нас няма нито един член на нашумялото СДО.

Личеше си, че младият мъж на сцената си знае работата и не възнамерява да си губи времето. Младостта му го правеше да прилича на фашист. Студентите продължиха да се изнизват през входовете с наведени глави — стигаха до вратата и си плюеха на петите.

Когато изтекоха въпросните пет минути, младият мъж, който се бе представил като Кристофър Фишър, заяви, че останалите стотина студенти могат да се смятат за изключени.

— Какво ли правя тук? — казах аз. — Би трябвало да съм си в стаята и да се подготвям за изпита по викторианска литература.

— Правиш се на мъж с характер — подметна ми Джордан, който много спокойно се бе отпуснал на стола до мен. — Тук си, защото не обичаш да се криеш и да бягаш само за да доставиш удоволствие на някакъв си правителствен кретен.

— Ще видиш, няма да завършим — натъртих аз. — Няма дипломи, няма родителски прегръдки. А аз дори не съм убеден, че съм против Виетнамската война. И виж сега какво се получава — няма да завърша, защото приятелите ми са до един фанатици, а ти, копеле, реши точно днес да истеризираш.

— Не забравяй, че откараха Кейпърс в болницата в безсъзнание — отвърна ми Джордан. — Арестуваха Шайла само заради една реч.

— Така де — казах, — знам, че става въпрос за високи морални принципи, в които не вярвам. Знам, че провалям живота си по един много глупав начин.

— Тогава тичай към вратата — предложи ми Джордан.

— Да, да! За да ми викаш после, че нравствено ме превъзхождаш.

— Че аз те превъзхождам — отвърна Джордан и се усмихна.

— Ако го направя, Шайла никога повече няма да ми проговори — продължих да разсъждавам на глас.

— Виж, това е сигурно — кимна Джордан.

— А Майк вероятно ще ме снима как се гърча и скимуча като сритано псе.

— И на всичкото отгоре ще публикува снимката във всички вестници.

— Значи ми остава само една възможност — да се скрия в Аляска, там никой не е чувал за Южна Каролина. Ще започна нов живот. Другата възможност е да замина за Виетнам като доброволец. Ще стана зелена барета. Ще дам воля на главореза у мен. Ще спечеля медали. Ще ходя да се чукам в Банкок. Ще си направя огърлица от човешки уши. Сигурно и на мен ще ми се случи да стъпя върху мина. Ще ми отрежат двата крака. Ще спестя за електрическа инвалидна количка. Дано поне някаква част от пишката ми остане. Не, не! Оставам тук.

— Мъдро решение — подхвърли Джордан.

Кръгът от полицаи и ченгета започна да се стеснява около нас.

— Нашите ще ни убият — пак започнах аз. — Боже мили, мама ще побеснее, като научи.

Отново прокънтя гласът на Кристофър Фишър.