Блус в лятна нощ

— Няма да посмеят — казах. — Те са най-обикновени момчета от Южна Каролина, като нас двамата.

— А ти какво си мислиш? Че онези от Националната гвардия не са били най-обикновени момчета от Охайо, както и застреляните студенти ли? — рече Джордан.

— Моля те, не ме изнервяй допълнително — казах. — Дай да се връщаме в стаите си. Ако питаш мен, пет пари не давам за тая Виетнамска война.

Преди да влезем в сградата на Ръсел Хаус, видях, че над нас кръжат два хеликоптера. Едно момиче, което носеше транзистор, каза, че са съобщили, че всички сили на полицията в Чарлстън са мобилизирани. Видях как патрулите си предават от ръка на ръка бутилки със сълзотворен газ, чух лая на добермани и немски овчарки, които се събираха зад библиотеката. Държавата бе стегнала силите на реда.

Когато стигнахме сградата на Студентския съюз, ние с Джордан застанахме на една от претъпканите пътеки, а Кейпърс Мидълтън се качи на подиума. Тълпата започна да се освобождава от напрежението си чрез овации, викове, пищене, които се превърнаха в неудържимо племенно негодувание. Залата се изпълни докрай.

— Тук сме се събрали да празнуваме величието на нашата страна — започна той. — Страната, в която англичаните искаха да ни лишат от свободата на словото и събиранията и само да ни взимат данъците. Те бяха помислили за всичко, с изключение на едно-единствено нещо: ние повече не бяхме англичани. Англичаните така и не успяха да разберат кога подчинената им страна се е променила и ние сме станали американци. Като американци ние научихме целия свят какво е това свобода на словото. Ние сме измислили свободата на словото. И никой, повтарям, никой никога няма да ни я отнеме.

Тогава силите на реда допуснаха стратегическа грешка. Шефът на градската пожарна команда се появи на сцената — поклащаше се несигурно като пингвин. Виждаше се, че се чувства неловко пред тълпата от дългокоси студенти. Изтръгна микрофона от ръцете на Кейпърс, като по време на кратката им схватка Кейпърс се усмихваше за пред публиката, а онзи си въобразяваше, че той му се подиграва. Направи знак с лявата си ръка и сцената мигом се изпълни с полицаи. Един от тях пръсна спрей в очите на Кейпърс, той изпищя и се свлече на земята, докато друг полицай го удари с палката си. Изглежда, Кейпърс бе изпаднал в безсъзнание, защото го вдигнаха и изнесоха навън. Ние бяхме толкова стъписани от светкавичното развитие на нещата, че направо онемяхме и в залата настъпи глуха тишина. Единствено фотоапаратът на Майк продължаваше да щрака.

Най-накрая шефът на пожарната проговори:

— Тук този мистър Мидълтън няма разрешение за събирането ви. Нарушавате правилата на противопожарната охрана. Наредено ми е от самия губернатор да не допускам събирания в Студентския съюз до второ нареждане. Ясно ли е? Забранено ви е да се събирате в Ръсел Хаус. Давам ви пет минути да се разпръснете.

Останалата без водач тълпа се разшумя и в този миг до мен се обади глас. Беше Джордан.

— Ей, тлъстак! Ако Студентският съюз не е за студенти, тогава за кого е, по дяволите?

— Арестувайте го! — изкомандва пожарникарят.

— Аз съм студент — изкрещя Джордан. — Няма закон, според който на студентите е забранено да се събират в сградата на собствения си Студентски съюз. Искам да знам какво търсите вие тук! Тази сграда е построена с наши пари и е наша собственост. А вие пристигате неканени, арестувате и биете приятелите ни, прекъсвате събранието ни и се мъчите да ни уплашите. На всичкото отгоре имате нахалството да ни гоните от собствената ни сграда.

— Момче, млъкни, ако не искаш да загазиш — провикна се началникът на градската пожарна.

— Защо да млъквам? — отвърна му Джордан. — Аз живея тук. Родителите ми плащат добри пари, за да мога да посещавам този университет. Взел съм изпити, за да вляза в него. Това важи за всички нас. Нямате право да ни гоните.

— Създавате пожароопасна обстановка — отсече началникът. — В тази зала не могат да влизат повече от две хиляди души наведнъж.

— Тогава да се омитат ченгетата и ще останем колкото трябва — продължи Джордан. Полицаите вече си пробиваха път към него, но тълпата им пречеше с каквото може. Полковникът, който отговаряше за Националната гвардия, застана пред микрофона.

— Чуйте ме — каза той. Гласът му беше мек, но се виждаше, че не може да ни трае. — Искам малко ред и тишина. Отказахте да изпълните заповедта на началника на пожарната да се разпръснете. Трябва да ви кажа, че когато имам работа с тълпи като вашата, лично аз не обичам да пипам с кадифени ръкавици. Хайде, надигайте си хипарските задници и да ви няма!

Гневът на тълпата се разгоря като блатни огънчета из цялата зала. Само Джордан запази самообладание.

— Полковник, извинете ни се, задето ни нарекохте хипарски задници — каза той. — Моите състуденти са фини хора и не обичат обидите. Виждате ли, ние сме обременени с непозната за вас чувствителност.

— Дадох заповед да се разпръснете, Бетси, или както ти е там името — отсече полковникът. — Съжалявам, но не мога да позная дали си момче или момиче.