Блус в лятна нощ

Ако тези студенти бяха убити в известните с радикалните си възгледи Харвард или Колумбийския университет, поне щеше да има почва за тях, някакво смекчаващо вината обстоятелство. Но стрелбата срещу тринайсет студенти в тихото и идилично градче Кент в щата Охайо — един колеж, в който винаги е царяло тъпо примирение и мълчаливо съгласие с властите, ни разтърси. На всички стана ясно, че правителството е открило ловния сезон и всеки противник на войната ще бъде преследван. Много скоро обаче ужасът от това хладнокръвно убийство се превърна в гняв, дори най-хрисимите освирепяха, изпълниха се с величието на бойния дух. Университетите в цяла Америка се разбуниха като пчелни кошери. Интелектът и разумът минаха в нелегалност, добрите обноски заспаха зимен сън и дивият бунт надигна глава. Но никой не знаеше какво точно да предприемем.

По-късно това движение без посока се превърна в незабравимо усещане и то ми помогна да проумея закрилата на стадото, сигурността на множеството, утехата, която хората намират в тълпите религиозни поклонници. Никога не бях участвал в толкова голяма кауза. Ръцете ми трепереха от ярост, устата ми беше вечно пресъхнала; възбудата ме заслепяваше, пречеше ми да мисля трезво и все пак любопитството ми надделяваше над гнева, особено като гледах колегите си, много от които плачеха.

Щом нашата разярена тълпа стигна площада пред библиотеката, се разбра, че Кейпърс и Шайла са били вече арестувани за организиране на демонстрация без предварително разрешение. Вестта за тяхното арестуване бързо се разчу заедно с изненадващото допълнение, че лично президентът на университета се е застъпил за тях и е поискал да бъдат освободени.

Същата вечер Джордан, Майк и аз седяхме в „Йестърдей“, когато се появиха Шайла и Кейпърс. Посрещнахме ги с гръмки ръкопляскания и вдигнати във въздуха юмруци. Цяла нощ студентското ни градче се огласяваше от викове, една полицейска кола избухна в пламъци някъде край стадиона. Воят на сирени не спря до сутринта. Това, което ставаше в колежа, не можеше да се нарече анархия — нещо бе разклатило утайката на обществената апатия. Човек просто усещаше как летаргията ни се възпламенява и с всеки изминал час лумва във все по-буйни пламъци. През онази нощ простичкият факт, че живеем, ни се струваше вълнуващ като новооткрита религия. Атмосферата на заспалия град бе пропита с безпокойство и необузданост. По радиото и телевизията съобщиха, че нито един от убитите студенти не е бил радикално настроен, а един дори е бил в Корпуса за подготовка на запасни офицери. Полицията бе стреляла по мирна и беззащитна студентска демонстрация. Моето поколение се обедини в гнева си. Навсякъде родителите трепереха за децата си.

На следващия ден следобеда тълпите отново започнаха да се събират и тогава разбрах, че възбуденият инстинкт е много по-страшен от всяко предварително планирано и обмислено действие. Когато се приближихме към площада пред библиотеката, чух, че говори Шайла: „Вчера войната избухна и в Щатите. Защото сме против това нашите войници да загиват в една несправедлива война, те решиха, че може някои от нас да загинат тук, на място. Защото нашият протест е мирен, те решиха да действат с куршуми, за да ни подскажат каква ще бъде цената на този мир. Защото ние мразим войната, те решиха да обявят война на нас самите. Нека отвърнем на огъня им, като още по-твърдо защитим каузата на мира и на връщането на нашите войници в Америка. Нека първо погребем момчетата, а после да погребем и цялата Виетнамска война завинаги!“

Речта й бе посрещната с продължителни ръкопляскания. После думата се опита да вземе Радикала Боб, но един офицер от полицията, полковник Стром, го прекъсна, за да съобщи, че няма разрешение за това наше събиране и че демонстрацията е забранена със заповед на кмета. Радикала Боб избута човека встрани и се опита да превземе микрофона, но в същия миг няколко души го обградиха и много чевръсто му сложиха белезници. Тълпата не спря да дюдюка, докато го вкараха в патрулната кола. Студентите, които бяха в периферията, се опитаха да разкъсат полицейския кордон и да освободят Боб, но много бързо бяха отблъснати.

Кейпърс завря носа си в лицето на полковник Стром и след кратко шушукане успя да изпроси разрешение да използва микрофона само за едно съобщение.

— Нашата среща се премества в театъра в Ръсел Хаус. Забраняват ни да говорим тук, на улицата, но за щастие сградата на Студентския съюз е наша собственост.

Заточихме се в тънка нишка между автоматите, пистолетите и палките на силите на реда. Бяхме много спокойни и дори се учудвахме защо е необходима тази мрачна демонстрация на сила и параноя. Очите на полицаите ни гледаха с омраза.

— Страх ги е да не им се случи нещо — обади се Джордан до мен. — Бедните копелета. Страх ги е от нас.

— Защо в силите за сигурност има толкова дебели мъже? — попитах го.

— Не са дебели. Отдолу носят бронирани жилетки, затова така изглеждат. Стой в средата — предупреди ме Джордан. — Ако започнат да стрелят, първо ще окастрят краищата.