Блус в лятна нощ

— От един вид са. И двамата преливат от любов и така губят равновесие. Непрекъснато залитат, спъват се и падат под тежестта на любовта, която носят у себе си. След време това падане става всекидневие, начин на живот. Свикват да губят. Любовта ги изпълва, задушава ги, а тук, на земята, с такава чувствителност е трудно. Защото те искат и да получават любов, и то толкова, колкото дават. Ето защо всички ги разочароват. И в крайна сметка умират от чуждото безразличие и студенина. Трудно им е да си намерят ангел-хранител.

— Аз също съм студен човек, мамо — казах. — Има нещо у мен, което кара всеки, с когото се сближа, да умира от студ. Има жени, които след един уикенд с мен получават измръзвания. Не че искам да е така. Но дори и когато го съзнавам, не успявам да го преодолея. Казах на Лия, че любовта е нещо, на което човек трябва да се учи. Мисля, че този предмет трябва да се преподава на части, за да се овладее по-лесно. Но мен, мамо, никой не ме е учил. Мисля, че и вие с татко не бяхте учили този предмет. Въпреки че всички непрекъснато говорят за любов. Като за времето. Но как човек се научава да обича? Как да отворя онези клапани, които са скътани толкова дълбоко в мен? Ако знаех как да го направя, щях да дам на всекиго колкото му се полага. Щях да раздавам любовта си, без да ми се свиди. Но никой никога не ме е учил стъпките на този танц. Никой не ми го обясни. Затова все си мисля, че мога да обичам само тайно. У мен тече една пълноводна река, от която мога да черпя чувства, но само в уединение, когато наоколо няма жив човек. Пък и тя е толкова дълбоко в мен, че друг не може да я открие. Затова и любовта ми е странна, прикрита и уклончива. Любовта ми е същинска главоблъсканица — не носи нито забава за тялото, нито утеха за душата.

— Но не е така с Лия. Ти обожаваш Лия и това всеки го знае. Най-добре — самата Лия.

— Знае го, но дали го чувства? И дали моето обожание е всъщност любовта, за която хората говорят? Опасността ще дойде, когато тя се опита да обича някого с неистинска любов. Защото, ако това се случи, тогава децата й ще станат свидетели на същия маскарад. Но като изключим Лия, друг не мога да обичам. Не знам какво е това любовта, мамо. Не мога да я почувствам, не знам как изглежда, нито знам къде да я открия.

— Това е нещо, за което не си струва да се тревожиш. Не можеш да направляваш любовта, остави я на спокойствие и тя сама ще намери пътя си към теб, когато му дойде времето.

— Едва ли.

— Обичай както можеш, Джак — посъветва ме Луси. — Мисля, че не те бива да говориш за нея. Остави това на жените, на тях повече им се удава. Ти си глътваш езика, щом стане дума за любов.

— Любовта, изглежда, старателно ме избягва — казах. — Никога не мога да обясня какво чувствам. Все за нея си мисля, но още нямам готова дефиниция. А би трябвало да има дефиниция — там девет, десет думи, които да обобщават същността й, думи, които човек може да повтаря и повтаря, докато най-накрая ги осмисли и любовта му стане ясна.

— Искаш да научиш Лия, така ли?

— Да, но не мога.

— Не ти трябва дефиниция, сине. Кажи й, че любов, това е да почистиш майка си след повръщане, да смениш нощницата и спалното й бельо, да измиеш пода след нея. Да прелетиш пет хиляди мили, щом чуеш, че се е разболяла. Кажи й, че любовта е да намериш изгубения си брат или стотици пъти да помагаш на пияния си баща. Кажи й, че любовта е още да отгледаш сам малкото си момиче. Любовта е действие, Джак. Тя не е думи и никога не е била. Мислиш ли, че докторите и сестрите тук не знаят, че ме обичаш, като видяха какво правиш за мен? Мислиш ли, че аз не знам, Джак?

— Аз просто предпочитам да съм зает с нещо, да има какво да правя — отвърнах.

— През следващите няколко седмици няма да останеш без работа, обещавам ти — рече Луси. — Защото аз си отивам. Малко ми остава, Джак. Ракът ме яде отвътре. Скоро ще ме довърши.

— Това, дето вярваш в Бога, помага ли ти?

— Да — рече тя. — Това е единственото нещо, което помага. В края на тази седмица се връщам вкъщи. Не, не, не се опитвай да ме разубеждаваш. Тук направиха за мен каквото можаха. Ще взема сестри да се грижат за мен у дома. Искам да умра, заслушана в песента на прибоя. Освен това искам всичките ми момчета да са край мен. Всичките.

— И Джон Хардин ли? В момента той е най-прочутият луд в целия ни щат.

— Джон Хардин не е луд — рече Луси и обърна глава към избледняващото небе на изток. — Той е просто момчето на мама. Мислеше си милият, че ако хубаво ме скрие, смъртта няма да ме намери.

— Де да беше така — въздъхнах.

— Кой знае? Вие не му дадохте възможност да провери.