Блус в лятна нощ

Дори след като я върнахме в болницата, Луси остана в натрапеното й царство на делириума. Отново се скупчихме край нея и молитвено заповтаряхме „обичам те, мамо“ с надеждата, че ще облекчим самотата и страданието й. Неприятният мирис на химиотерапията изпълни стаята, а бистрата течност капка по капка се запромъква във вената на дясната й ръка. Изгаряше всичко по пътя си и убиваше всяка клетка — и добра, и лоша. Пое по магистралите, свързващи отделните й органи, сякаш бяха отдалечени градове, поведе я към олтара на смъртта. Цялото й същество се обърна навътре, графиката на жизнените й функции се люшна колебливо, а младият лекар заби тревожен поглед в монитора. Той трябваше да направлява стъпките й по този последен път на живота, да я доведе до крайната спирка и да изключи химиотерапията, оставяйки попареното й и измъчено тяло само да се оправя оттук нататък.

Доктор Пейтън смяташе, че тя ще умре още през първата нощ от връщането й в болницата, но очевидно бе подценил тялото й, което бе издържало пет трудни раждания и от което бяха излезли пет здрави бебета — всяко с тегло над четири килограма. През тази първа нощ тя на два пъти си отиваше и на двата пъти се върна отново.

В края на втория ден Луси отвори очи и ни видя. Ние веднага се развикахме радостно и една сестра дотича да ни се скара. Без да разбира какво става, Луси ни намигна съучастнически. След това спа непробудно пет часа, събуди се и ние отново я посрещнахме с шумни овации.

След второто събуждане Тий не издържа и се измъкна от стаята. Тръгнах след него. Той мина през задния вход на болницата и пое към реката. Застигнах го. Плачеше тихо.

— Джак, не съм готов за това. Кълна ти се, не съм. За тази работа трябва да има образователни курсове. Книги да се пишат, за да знам какво да правя и как да се чувствам. Всеки жест ми се струва фалшив и неискрен. Дори сълзите ми — сякаш се преструвам, че страдам повече, отколкото страдам. Не е трябвало да ни ражда, ако е знаела, че един ден ще трябва да стоим край леглото й и да я гледаме как си отива бавно, всеки ден по малко. Не че чак толкова я обичам. Дори смятам, че вие, по-големите, сте повече късметлии. Наистина. Защото в един момент тя просто ни заряза, сякаш вече не й харесваше да ни бъде майка. Но, така или иначе, сега е на смъртно легло и това ме убива, не знам защо. Уж всичко е в реда на нещата. Аз дори я обвинявам за Джон Хардин. Смятам, че тя не се помъчи да го отгледа както трябва. Грижеше се единствено за храната му — като че поливаше цвете колкото да расте. Съжалявам. Знам, че нямам право да говоря така.

— Не се притеснявай. Говори каквото си искаш — казах. — Изглежда, вече нищо друго не можем да направим.

— Тя обича Джон Хардин повече от мен само по една-единствена причина — продължи Тий. — Защото той е откачен, а аз не съм. Така ли е? Трябва да ревнувам, защото не съм шизофреник. Направо му завиждам, че е психар.

— Джон Хардин има повече нужда от обичта на мама — опитах се да му обясня. — Неговият случай е по-специален.

— Защото е откачен, така ли? — попита Тий. — На практика той почти уби мама, а ние се правим, че нищо не се е случило, само защото Джон Хардин, видите ли, е забравил да си вземе торазина.

— Той живее в друг свят — казах. — Аз му завиждам. Ние стоим и се молим на един Бог, за когото знаем, че не ни чува. Докато Джон Хардин действа — отвлича жената, която обича, скрива я далеч от очите на света, в измислен замък, който никой не знае къде се намира. Както и всичко друго на този свят, любовта се нуждае от дела.

— Но нали ние я намерихме, ние я върнахме обратно — каза Тий.

— Хайде да си вървим — предложих му аз. — Трябва да сме край нея, когато има нужда от нас.

След две нощи, в два часа сутринта, докато спях на едно походно легло край леглото на Луси, я чух как извика. Бе повърнала върху себе си. Дишаше тежко и хрипливо, а косата й лежеше върху възглавницата на сплъстени тънки кичури. Ръката й стисна китката ми, докато я почиствах. Прошепна ми, че трябва да отиде до банята.

— Всичко в мен се руши. Разпадам се — отчаяно промълви тя. Вдигнах я от леглото — тежеше колкото един хляб. Краката й висяха безпомощно, сякаш беше парцалена кукла. Поставих я върху тоалетната чиния и се заех да почиствам пода от жълтеникавата диря, която бе оставила след себе си. Разплака се от болка и унижение.

— Оправи се на спокойствие, мамо, аз ще се върна след минутка. — Затворих вратата след себе си и бързо събрах спалното бельо от леглото й, застлах го с чисти постели и завивки, измих пода и го дезинфектирах с лизол. После тихичко почуках на вратата на банята.

— Мамо, добре ли си? Всичко наред ли е?

— Ще ме изкъпеш ли, сине?

— С удоволствие.

— Цялата воня.

— Нали затова е измислен сапунът.

Пуснах топлата вода, насапунисах я от краката до главата и Луси въздъхна с облекчение. Докато миех косата й, цели кичури останаха в ръцете ми. Изсуших я, измих й зъбите внимателно и я сложих да си легне.