Блус в лятна нощ

Мама се върна на остров Орион, за да изживее на спокойствие оставащите й дни. Макар всички да знаехме, че Луси е сложна, непознаваема и сурова жена, никой от нас и не подозираше колко е смела, преди да започне да умира. Къщата й на плажа се изпълни с приятели, които идваха да се сбогуват и с изненада установяваха, че вместо скръб, в дома й цари оживление. Както бе правила цял живот, и на смъртния си одър тя просто заразяваше хората с високия си дух и искряща жизненост. Луси бе научила, че всички правила на етикецията се свеждат до усмихнатото и вечно приветливо лице.

Потокът от гости не секваше и аз се затворих в кухнята, за да осигуря гощавката им. Останал насаме със себе си, открих, че аз също не съм готов за смъртта на мама. Наблюдавах как полека-лека тя се превръща в непознат за мен човек — жена, напълно лишена от присъщата й енергичност и жизненост, домакиня, която няма сили да посрещне на крака гостите си. Очите й помръкнаха от болкоуспокоителните лекарства и тя често се унасяше по средата на започнатата фраза, потъваше в дрямка, без да се доизкаже. Състоянието й се влошаваше с часове. Бавният невидим процес набра скорост и препусна в галопиращ бяг.

Понякога вечер Луси изглеждаше по-добре, оживяваше се, но такива вечери бяха рядкост. А ние унивахме с часове, наблюдавайки как това нейно тяло, на което бяхме законни поданици, вехне пред очите ни. Въртяхме се безпомощни край нея, наливахме си чашка след чашка, търсехме утеха един в друг, излизахме на верандата, за да пролеем скришом от другите по някоя сълза или правехме дълги разходки по плажа нощем, само и само да избягаме от клаустрофобията на смъртта. И тогава си помислих, че точно в този момент мама се нуждае от грижливите ръце на една дъщеря, а не от грубите и неспокойни синове, на които бе дала живот. Мотаехме се край нея, пречкахме се един на друг и бихме били благодарни, ако можеше да ни намери работа, да ни изкомандва да преместим хладилника или да боядисаме гаража. Искахме да я прегърнем, но проявата на нежност ни притесняваше, физическият допир ни беше чужд, страхувахме се, че грубите ни ръце ще повредят нежната й кожа, която бе придобила белотата на лист хартия.

Един ден късно вечерта Луси ни извика — нас, петимата братя — при себе си. С изтръпнали сетива се събрахме за последно сбогом край леглото й.

— Искам да ви кажа нещо — прошепна Луси.

Ние притихнахме и стаята се изпълни с шепота на океана, който ухажваше нощта с гальовните си вълни.

— Момчета, направих за вас каквото можах — рече тя. — Разбира се, вие заслужавахте много повече. Заслужавахте да се родите в царски палат.

— Ти беше нашата царица, мамо — едва промълви Дюпре и Далас кимна след него.

— Тихо — каза Луси и ние се наведохме над нея, за да я чуем. — Трябваше по-малко да бдя над вас и повече да ви обичам. Вие сте ми единственото нещо в този живот, което получих даром.

— Мамо, мамо, мамо — проплака Джон Хардин и се свлече на колене, а Луси чу тази първа думичка, с която всички ние бяхме проговорили, потъна в предсмъртна кома, изчезна в нощта и ни остави сираци.

Същата нощ Луси умря. Когато на следващия ден пристигнаха от погребалното бюро да я приберат, нощницата й бе още мокра от сълзите на нейните петима синове, двама съпрузи, един брат и внучката й Лия Маккол. Светът притихна в мига, в който Луси спря да диша, ала после приливът изпълни всички заливчета и реки и слънцето лумна на хоризонта — първият изгрев без Луси.

След погребението хванах Лия за ръка и отидохме да поплуваме.

Някой ни извика от брега. Беше Ледар, още в черната си рокля от погребението и с перли на шията. В ръката си държеше новородено морско костенурче албинос — чисто бяло. Някой го открил чак при игрището за голф. Загубило се и не можело да намери пътя към морето.

— Може би е вече мъртво — провикна се тя и отвори дланта си с бялото костенурче. — Но и да е живо, само няма да преодолее прибоя. Пуснете го навътре в морето.

Качих Лия на раменете си, дадох й да държи костенурчето високо над главата си и заплувах навътре.

— Дори да не е живо, Лия — казах й аз, — ще стане част от хранителната верига в океана.

— Глупости, татко. Хранителна верига!

Плуването срещу вълните ме измори, но когато влязохме достатъчно навътре, Лия ми подаде безжизненото костенурче. Потопих го във водата. След миг-два нещо в него като че трепна, сякаш малкото му моторче се запали и по силата на инстинкта четирите му плавника се размърдаха. Телцето му оживя.

— Живо е! Живо е! — извика Лия и двамата заплувахме кучешката край бебето албинос. Бялата му главичка се гмурна, показа се пак и стремително заплува навътре в океана. Поплувахме известно време след него, после обърнахме към брега, където ни чакаше Ледар.

Епилог