Божият гняв

— Дари вечен покой на Оливър, моя приятел — прошепна той, докато умът му се носеше назад по течението на годините.

Оливър, висок и силен, стои до него, докато френските рицари пробиват английските редици при Поатие. Грохотът на битката, цвиленето на бойните жребци, дрънченето на мечове, тихото бръмчене на стрелите, мушкането и сеченето, докато двамата заедно с още неколцина отблъскваха последната отчаяна атака на французите. Земята под краката им беше хлъзгава от кръв. Кранстън беше застанал с разкрачени крака и размахваше меча си като огромна коса срещу френските рицари, които се събираха, за да ги довършат.

Чудовищен гигант се беше устремил към Кранстън, шлемът му беше във формата на дяволска глава с широко разперени рога, жълтият му плюмаж се вееше на вечерния бриз. Съзирайки облечените му в метална броня ръце, размахващи огромна бойна брадва, Кранстън се беше дръпнал встрани, беше се подхлъзнал и паднал в калта. Очакваше да получи смъртоносен удар, но Оливър го беше заслонил, беше поел удара с щита си и приближавайки се до врага, беше забил малката си безмилостна кама между бронята и шлема.

— Дължа ти живота си — беше признал след това Кранстън.

— Някой ден ще ми се издължиш! — беше се разсмял Оливър, докато двамата седяха на бойното поле и вдигаха наздравица след наздравица с кларета, отмъкнат от френския лагер. — Някой ден наистина ще ми се издължиш.

Кранстън отвори насълзените си очи. Вдигна дясната си ръка и погледна трупа.

— Кълна се, че ще го направя! — прошепна той.

Погледна още веднъж будещия жалост труп под савана.

— В златните си дни — прошепна той — бяхме като хрътки, подгонили дивеч! Млади ястреби, кръжащи над плячката си! Ах, онези дни!

Кранстън потупа голямото си шкембе, дръпна червените завеси и излезе от стаята, като спря само за да погледне още веднъж разбитата ключалка.

Слезе с тежките стъпки на колос по стълбите и влезе в дневната, където лейди Розамунд и „роднината“ Албрик играеха на „котешка люлка“ на седалките под прозореца. Розамунд изглеждаше още по-красива в черната си рокля и старателно надипления воал в същия цвят. Тясното й лице изразяваше някакво подобие на скръб. Кранстън я стрелна с гневен поглед и погледна още по-презрително мълчаливия й млад любовник с гладко лице.

— Свърши ли, сър Джон? — Розамунд се изправи, докато оплешивяващият червендалест гигант се приближаваше към нея. Явно очакваше поне да й целуне ръка, но Кранстън стисна китката й и китката на Албрик, изправи ги на крака и ги дръпна към себе си.

— Ти, мадам, си убийца! Не, недей да се блещиш и да викаш за помощ! А ти, сър… — Албрик отмести поглед. — Погледни ме, човече! — Кранстън го стисна по-силно. — Погледни ме, копеле на курва!

Албрик вдигна очи.

— Ще си платиш за това. Ако беше достатъчно смел, щях да те предизвикам на дуел и да сваля главата от раменете ти. Не забравяй, че предложението остава в сила!

— Сър Джон, това е…

— Млъкни! — изръмжа Кранстън. — Горе лежи най-добрият другар, за когото човек би могъл да мечтае. Добър войник, умел търговец и прекрасен приятел. Сърцето на Оливър може да е било отслабнало, но той притежаваше смелостта на лъв и великодушието на светец. Той те обожаваше, двулична кучко, а ти разби сърцето му! Ти го предаде. Знам, че си го убила. Бог знае как, но ще открия! — Кранстън ги блъсна обратно. — Вярвайте ми, ще ви видя да танцувате на въжето в Смитфийлд!

Той се завъртя на пета и тръгна към вратата.

— Кранстън! — извика Розамунд.

— Да, кучко — отвърна той през рамо.

— Не съм виновна за смъртта на съпруга си.

Коронерът издаде неприличен звук с устни.

— След десет дни ще прочетат завещанието на съпруга ми. Цялото му имущество и богатство ще бъдат мои. Ще ги използвам, за да те съдя за клевета и обида!

— След десет дни — отвърна той — ще те видя в Нюгейт! Може да изнесеш от дома трупа, но нищо друго. Описал съм всичко тук!

Кранстън тръгна по коридора, опитвайки се да овладее гнева си от презрителния смях, който го изпрати. Старият слуга на Ингам, Робърт, стоеше пребледнял до входната врата.

— Сър Джон — прошепна той, — как можеш да докажеш това, което каза?

Кранстън спря с ръка на резето и погледна набръчканото, уморено лице на слугата.

— Мога и ще го направя — изръмжа той, — но разкажи ми пак какво стана вчера.

— Господарят не се чувстваше добре от дни: уморен, оплакваше се от замайване и болки в гърдите. Снощи си тръгна от вечерята с чашата си за вино. Видях го да влиза в килера и да пълни гърненцето с рядка настойка от напръстник, която после щеше да смеси с виното си, както му беше предписал лекарят. После си легнах. Той заключи вратата на стаята си и тъй като бях загрижен, останах да го пазя — гласът на мъжа трепна. — Мислех, че е добре да го оставя да се наспи, но когато камбаните на „Сейнт Мари Магдалин“ забиха за късната сутрешна молитва, се опитах да го събудя. Повиках слугите, разбихме вратата. Другото го знаете.

— Не можа ли някой да го опази от плъховете? — попита Кранстън.

— Сър Джон, къщата гъмжи от тях. Лейди Розамунд мрази котки и всякакви животни.

Сър Джон го потупа по рамото.