Божият гняв

— Сигурен съм, че всичко ще мине добре — промърмори той. — Не забравяй, братко, малко неща могат да уплашат стария Джак Кранстън. Проклятие! — изрева той внезапно, грабна наполовина пълната чаша на Ателстан и я запрати през помещението към дългоопашатия шкембест плъх, който се беше измъкнал иззад едно буре. Чашата не го улучи и плъхът бързо избяга.

— Сър Джон, ейлът беше хубав.

Кранстън промърмори извинение и извика да му донесат друг.

— Извинявай, братко, но градът гъмжи от проклетите гадини. Искам да си поговоря с един от твоите енориаши.

— С ловеца на плъхове Ранулф?

Ателстан се усмихна и се обърна да благодари на жената на кръчмаря, която му донесе нова чаша, а сър Джон тихичко й се извини.

— Ще можеш да си избираш ловци на плъхове — продължи Ателстан. — Ранулф прави гилдия. Искат „Сейнт Ерконуолд“ да бъде тяхната църква. След няколко дни всички ще дойдат на литургия и ще празнуват по братски. Прав си — добави той.

— Горещото време е изкарало навън безчетни изгладнели орди от косматите ти приятели — монахът отпи от чашата и я остави на масата. — Но защо си ядосан, сър Джон? Човек рядко може да те види да похабиш хубаво питие заради някакъв плъх.

Кранстън пресуши виното си, изрева за нова чаша, приведе се и започна да разказва на Ателстан за загадъчната смърт на другаря си Оливър Ингам. Монахът внимателно го наблюдаваше. Личеше си, че обикновено жизнерадостният коронер е дълбоко наранен и наскърбен от смъртта на своя брат по оръжие. Отначало сър Джон говореше със запъване, но стана гневно красноречив, докато описваше на какво е станал свидетел в къщата на Ингам. Когато свърши, той си пое шумно дъх през носа и потупа с шишкави пръсти по голямото си шкембе.

— Сигурен ли си, че е убийство, сър Джон?

— Както съм сигурен, че имам задник!

Ателстан прехапа устни и огледа вече претъпканата кръчма.

— Мога ли да помогна? — предложи той.

— Просто си помисли — каза сър Джон. — Познавам те, Ателстан. Ще се мотаеш, ще седиш и ще гледаш проклетите звезди, после ще ти хрумне някаква идея. Когато това стане, ела и ми кажи — Кранстън сръбна шумно от чашата си и облиза устни. — Ти спомена две неща, братко.

Ателстан приближи стола си.

— Сър Джон, сигурно си чул новините за нарастващото недоволство в околностите на Лондон. Селските водачи се обединяват в Голяма общност и се кълнат да превземат града. Казват, че ще го изгорят до основи, ще избият всички епископи и лордове и ще набучат главата на Гонт на кол.

Кранстън се наведе към монаха, защото тези приказки бяха държавна измяна.

— Знам, братко — прошепна той. — Данъците са тежки, реколтата още не е събрана, затворите са пълни, бесилките се огъват от трупове. Всяка седмица в града идват новини за бунтове в селата, нападенията над кралски чиновници се увеличават. Един бирник в Хъртфорд бил пребит до смърт и обесен до мъртва котка с отрязана глава, облечена като епископ — той подсмръкна. — Но какво те засяга това, братко?

— За Бога, сър Джон! Мини по улиците на Съдърк и ще видиш армия, която само чака знак: потиснатите, негодниците, главорезите и крадците. При най-малка провокация те ще преминат по Лондонския мост и градът ще гори със седмици — Ателстан заговори още по-тихо, докато чоплеше една треска на масата. — Някои от енориашите ми са замесени. Копачът Пайк, калайджията Таб… през повечето време се промъкват като невестулки в провинцията за една или друга среща.

— Ако ги заловят — промърмори Кранстън, — ще ги обесят.

— Знам. Знам и това ме тревожи. Ще има бунт, ще има смърт, убийства и жестоки гонения — Ателстан замълча. — Сър Джон, чувал ли си за човек, който се нарича Ira Dei, Божият гняв?

Кранстън кимна.

— Всички са го чували — прошепна той. — Джон Гонт е дал страшна клетва, че ще го обеси, изкорми и разчекне. Виж, Ателстан, селяните имат право да са недоволни и Бог ми е свидетел, че трябва да намерим начин да ги облекчим. Водачите им са необуздани хора — Джак Строу, свещеникът Джон Бол[1] — но зад тях стои предводителят на тайния съвет на Голямата общност, загадъчна фигура, която се нарича Ira Dei. Ръката му е дълга и много силна. Чу ли какво е станало в Олдърсгейт?

Ателстан поклати глава.

— В запусната къща дочули гробовен глас да се носи от стените. Стотици граждани се събрали да чуят това, което помислили за глас на ангел. Когато извикали „Бог да пази регента ни херцог Джон“ не получили отговор от свръхестественото създание. Когато някой извикал „Бог да пази младия крал Ричард“, гласът отвърнал „Тъй да бъде“. Когато попитали „Какво е бъдещето на херцог Джон?“, гласът подигравателно отвърнал: „Смърт и унищожение“. Войниците, които били пратени да проверят, открили вътре млада жена, която играела ролята на ангела. Седяла дни наред на позорния стълб с обръсната глава. Но — Кранстън почука с пръст по масата — Гонт вярва, че зад това стои Ira Dei. Това показва докъде се простира властта и влиянието му, добри ми монахо.

— И какво ще направи милорд Гонт?

Кранстън вдигна глава и се заслуша, когато камбаните на близката църква „Сейнт Мери льо Боу“ забиха за вечерня.