Божият гняв

Кранстън се върна назад. Застанал на безопасно разстояние, той се взря в подгизналата от кръв беседка. Двата вълкодава лежаха в краката на господаря си и от време на време го поглеждаха, сякаш очакваха да се събуди и да ги повика. Усещаха, че нещо не е наред и миризмата на кръв само ги правеше по-агресивни; обърнаха се към портичката и заръмжаха.

— Клифорд трябва да е прав — прошепна Ателстан и застана до Кранстън. — Ножът няма как да е хвърлен. Няма видимост за това. А виж колко дълбоко е забит, сър Джон.

Кранстън се съгласи.

— Къде е Боскъм сега? — попита той.

— Протестира, че е невинен — отвърна Гудман — в тъмниците в подземието. Сър Джон, чакаме. Боите ли се от кучетата?

— Донесете ми две парчета сурово месо! — извика Кранстън. — Харесваше му да кара тези надути властници да чакат.

— И канче с вода!

Гудман влезе в Гилдхол и те зачакаха, слушайки как крещи заповеди. Скоро се появи прислужник с дъска, върху която имаше две кървави пържоли и канче вода. Бутна ги в ръцете на Кранстън, погледна уплашено към беседката и изтича отново в сградата.

— Никой да не мърда! — нареди коронерът. — Джон Кранстън не се бои от никого. А тези кучета са твърде благородни, за да ги убием.

Той отиде до вратата и започна да говори тихо, посрещнат от ръмженето на кучетата. Те се вдигнаха на задни крака, размахваха огромните си лапи, големите им рошави глави стърчаха доста над портичката. Кранстън отстъпи и продължи да им говори тихо. Кучетата не спираха да лаят яростно, но накрая млъкнаха. Легнаха до вратата, загледани в този човек, който говореше спокойно и държеше вкусно миришещо месо и канче с вода. Ателстан се доближи. Сър Джон шепнеше на огромните зверове, сякаш му бяха стари приятели.

— Виждаш ли, братко — промърмори той с ъгълчето на устата си, — нито едно създание освен човека не пренебрегва добротата.

Той внимателно отвори вратата. Двата огромни вълкодава стояха мирно и махаха с опашки. Кранстън тихичко подсвирна през зъби и носейки месото и водата, изведе кучетата в градината. После сложи месото на земята. Докато кучетата лакомо го поглъщаха, позволиха на Кранстън леко да ги погали по главите и да почеше ушите им.

— Добри момчета! — прошепна той. — Бъдете добри със стария Джак.

Едно от кучетата дори спря да яде, за да го подуши. Кранстън тръгна към беседката. Кучетата се размърдаха.

— Седни!

Вълкодавите се подчиниха и Кранстън, следван от усмихнатия Ателстан, влезе в беседката.

— Затвори очи, братко.

Ателстан го направи и чу характерния звук, когато Кранстън извади камата от тялото на мъртвеца. Монахът отвори очи и се огледа.

Трупът беше паднал и лежеше по лице върху покритата с мъх скамейка. Чаша вино се беше сгушила под бръшляна, който растеше по стената на Гилдхол и докато Кранстън бършеше камата в тревата, Ателстан осъзна колко загадъчно беше това убийство. Точно срещу мястото, на което беше седял Маунтджой, се намираше покритият коридор. Оградата беше от дървени греди с процепи между тях, но недостатъчно големи, за да може някой да хвърли нож с такава сила. Стената на Гилдхол беше непреодолимо препятствие, а ако ножът беше хвърлен откъм градината, убиецът би трябвало да стои на портичката. Ателстан поклати глава. Сър Джерард или кучетата му не биха позволили на някого да приближи и да размахва опасно оръжие, без да се съпротивляват.

Монахът погледна към чакълестата пътека. Тя хрущеше под сандалите му. Дори най-тихо стъпващият убиец не би могъл да се промъкне по тази пътека и да застане на портата, без да накара кучетата да залаят яростно. Погледна нагоре покрай контрафорса, към който беше пристроен закритият коридор. Единствените прозорци бяха бойници за стрелци, твърде високо и твърде тесни, за да може някой да хвърли нож през тях със сила или точност. Погледна Кранстън, който изучаваше внимателно острието на ножа.

— Трябва да е бил Боскъм — промърмори Ателстан. — Ножът не е бил хвърлен. Виж — той посочи решетката, на която беше облегнат Маунтджой. — Ножът е пронизал открай докрай гърдите му и е одраскал оградата.

— Може би някой е прескочил оградата зад сър Джерард — предположи приближилият се Клифорд.

Монахът поклати глава.

— Съмнявам се, милорд. Очевидно сър Джерард е седял, когато е бил убит. Убиецът е трябвало да се покатери на оградата, да замахне с камата надолу и да улучи жертвата си в гърдите. Смятате ли, че шерифът или кучетата му биха позволили това?

Водачите на гилдии, водени от Клифорд и Гонт, предпазливо влязоха в малката беседка, гледайки плахо през рамо към двата големи вълкодава, които сега седяха на тревата и гледаха тъжно.

— Безопасни ли са кучетата? — тихо попита Гонт.

— О, да — разсеяно отвърна Кранстън. — Знаят, че нещо не е наред, но не ни смятат за врагове — той се изсмя. — Макар че може би сме. А сред хората тук със сигурност има един, който е враг — Кранстън се озърна. — Аз съм сър Джон Кранстън, кралски коронер — заяви той. — Ето и заключението ми. Смятам, че сър Джерард Маунтджой е убит от неизвестно лице или лица.

— Ами Боскъм? — прекъсна го Гонт.