Божият гняв

— Може и да е той. Но видяхте ли камата, милорд? — Кранстън я вдигна.

Отначало Ателстан помисли, че е обикновена уелска кама с дълго и тънко острие, малка ръкохватка и дръжка. Но под размазаните следи от чистенето на Кранстън той видя, че на острието е гравирано нещо. Взе я от ръката на коронера и се взря.

— Ira Dei — прочете той на глас грубо надрасканите букви.

Гонт подритна гневно тревата и удари с юмруци по бедрата си.

— Проклятие! — той изгледа гневно останалите. — Тези селски негодници ни заплашват в собствения ни град, в собствените ни дворци.

— Ira Dei. - кралският наставник си проби път напред.

— Гняв Божи. Какво означава това, милорд Гонт? Трябва да кажем на краля.

— Ще уведомя племенника си, когато му дойде времето — отвърна раздразнено Гонт.

Ателстан долови дълбоката неприязън в гласа на регента и си спомни слуховете за засилващото се съперничество между Гонт и кралския наставник.

— Ira Dei — повтори бавно регентът — е самозван водач, обгърнат в мистерия.

— Водач на какво?

— На Голямата общност! — изръмжа Гонт. — Името, което селяните дават на тайния си съвет от водачи, които подготвят държавна измяна и бунт в Лондон и в земите около него. Сър, би трябвало да сте по-добре осведомен.

— Милорд — отвърна почтително Хъси, — също като негово величество кралят и аз знам само това, което ми се казва.

Гонт раздразнено отмести поглед.

— Маунтджой е мъртъв — тихо каза той. — Намушкан от някой слуга, който сигурно е бил подкупен от бунтовниците. Сър Джон, брат Ателстан, съгласни ли сте?

Кранстън гледаше камата, докато Ателстан се опитваше да сложи едрото тяло на мъртвия шериф върху скамейката. Робата на мъжа беше покрита със засъхнала кръв. Ателстан прошепна молитва за душата на шерифа, докато разглеждаше раната в гърдите му, драскотината на оградата, на която беше се облягал, както и кръвта по ръцете на мъртвия.

— Милорди — каза монахът, дишайки тежко, докато кръстосваше ръцете на мъртвеца, — сигурен съм, и сър Джон ще се съгласи с мен, че сър Джерард е бил убит с удар от тази кама. Не може да е била хвърлена, беседката е буквално запечатана, а ако убиецът е стоял на вратата, сър Джерард е щял да го види, както и кучетата му.

— Може и тримата да са били заспали — избоботи глупаво Фицрой. — Сър Джерард обичаше вино.

— Но не и кучетата — каза ехидно Дени.

— Съмнявам се — спокойно продължи Ателстан. — Тези вълкодави биха защитили господаря си от всекиго, а сър Джерард е съзнавал в продължение на поне няколко секунди, че умира. Виждате ли ръцете му? Изцапани са с кръв.

— Моят писар — прекъсна го високомерно Кранстън — изказа моите мисли — той смигна на Ателстан и се върна при вратата. — Камата не е била хвърлена. Убиецът е минал през вратата, може да я е криел. Все пак тя е дълга и тънка, няма голяма дръжка. Сър Джерард седи и си пие виното. Вдига поглед и убиецът го напада, забива камата дълбоко в сърцето му, пронизвайки тялото. В смъртна агония сър Джерард се опитва да извади камата, ръцете му се отпускат и той умира

— Кранстън огледа всички. — Мисля, че следващата стъпка е ние с писаря ми да разпитаме затворника.

Гонт се съгласи, повикаха един стрелец и коронерът и Ателстан слязоха във влажните, миришещи на плесен подземия на Гилдхол. Коридорите бяха осветени с факли, двама стрелци стояха пред килия с метална решетка високо на вратата. Кранстън надникна през нея. В килията светеше маслена лампа, поставена върху очукана маса, а затворникът лежеше свит на тесен нар. Пазачите отвориха вратата. Кранстън и Ателстан се промъкнаха вътре. Мъжът на нара изстена и седна.

На слабата светлина на лампата той изглеждаше най-злочестият и тъжен човек на света. Беше нисък и дебел, очите му, скрити в гънки тлъстина, бяха подути от плач, а косата му — сплъстена от мръсотията в килията.

Ателстан приклекна до него и погледна изнеженото, поддържано доскоро лице на иконома на мъртвия шериф. Мъжът скръсти ръце и започна да се люлее напред-назад.

— И сега какво? Какво сега? — промърмори той, докато по бузите му се стичаха сълзи. — Ще ме измъчват ли? Ще ме обесят ли? Не ми причинявайте болка.

Той хленчеше като дете и Ателстан видя синината на слепоочието му. Докосна леко мъжа по ръката и погледна към сър Джон. По очите му Кранстън разбра, че монахът вече беше заключил — този набит, нисък човечец с отпусната кожа и шишкави ръце не беше убиец.

— Тук сме, за да ти помогнем — прошепна Ателстан. Той стана и се облегна на масата, докато Кранстън стоеше с гръб към вратата. — Само ни кажи истината.

Мъжът сведе поглед, още хълцаше и раменете му се тресяха.

— Сър Джерард е мъртъв — изстена той. — А мен ще ме обесят. Невинен съм… При това денят започна така добре.

— Тогава ни разкажи всичко от начало — подкани го Ателстан. — Боскъм, регентът се вслушва в сър Джон Кранстън. Ако кажеш истината и докажеш невинността си, ще излезеш от тази килия, преди да е мръкнало.

Затворникът вдигна поглед и Ателстан видя в тъмните му, насълзeни очи да проблясва надежда.