Божият гняв

— Лейди Мод ще ме убие! — промърмори сър Джон, докато с Ателстан седяха на една градинска пейка и гледаха как двата големи вълкодава, които вече бяха уплашили до смърт прислугата на Кранстън, тичат наоколо. От време на време те идваха и слагаха големите си лапи върху дебелите крака на коронера и ближеха лицето му, а градината се изпълваше с най-цветистите ругатни на Кранстън.

Боскъм, който нямаше нужда от втора покана, беше събрал оскъдните си вещи във вързоп и беше последвал сър Джон в дома му. Сега се появи на вратата, измит и преоблечен. Носеше препълнена чаша кларет.

— Браво, човече! — промърмори Кранстън. — Вече съм благоразположен към теб — той насочи шишкав пръст към новия си иконом.

— Пет неща са важни за мен — изръмжа той. — Първо, лейди Мод. Трябва да я слушаш за всичко. Второ, грижи се за синовете ми, куклите. Трето, брат Ателстан — той леко потупа монаха по ръката — е мой приятел. Четвърто, кабинетът, където държа великия си трактат, е моето светилище. И пето, мехът ми за вино. Всъщност са два — единият виси зад вратата на килера, другият е в стаята ми. Трябва да са винаги пълни, но Лейди Мод не бива да разбере, че са два.

— Разбира се, сър Джон — и Боскъм изчезна също тъй безшумно, както се беше появил.

Кранстън отпи от кларета.

— Ще бъде добър иконом — промърмори той. — Но какво да правя с тези проклети кучета? Дявол да го вземе, Ателстан, те са достатъчно големи, за да изядат момчетата и лейди Мод на една хапка!

Ателстан прехапа долната си устна. Разбираше проблема на сър Джон, но не му хрумваше никакво решение.

— Всичко зависи от това — каза бавно той, — което ще реши лейди Мод, сър Джон — монахът сдържа смеха си. — Ако имаш късмет, просто ще изхвърли кучетата. Ако нямаш, ще изхвърли и теб.

Кранстън се оригна. Двете кучета се обърнаха и го погледнаха.

— Да му се не види, момчета! — изръмжа им Кранстън. — Как да ви нарека? Знаете ли, че онзи лицемерен негодник Маунтджой, да гори в ада, не си беше дал труда да ви даде имена? Е, аз измислих две: този със синия нашийник ще се казва Гог, а онзи с червения — Магог[3].

Двете кучета сигурно решиха, че пак е време да благодарят на новия си господар, защото се понесоха към него. Ателстан усети как сърцето му подскочи от страх, но Кранстън вдигна ръка, кучетата спряха и легнаха задъхани пред него, без да изпускат от поглед пълното му, червендалесто лице.

— Откъде имаш такава дарба да укротяваш кучета? — попита Ателстан и предпазливо скри крака под пейката.

— Още когато кокичетата ми стигаха до коленете, се разбирах с кучета — отвърна Кранстън. — Баща ми беше суров човек. Когато направех някоя беля, ме затваряше в кучкарника — както винаги, сър Джон говореше с неохота за детството си. Той посочи пособията за писане на масата пред Ателстан. — Но това с кучетата не е трудно колкото този проблем, нали?

Ателстан вдигна грубата скица на градината на Гилдхол.

— Как — промърмори той, дочуващ шумното дишане на Кранстън в ухото си, — как може да е извършено убийството?

— Остави това — изръмжа коронерът. — Да помислим кой го е извършил. По дяволите! — промърмори той и започна сам да отговаря. — Възможностите са безброй и между тях онази група кучи синове, които напълно заслужават конопен гердан!

Ателстан погледна коронера.

— Не знаех, че това те засяга толкова, сър Джон.

— Те са — продължи Кранстън, давайки воля на красноречието си — куп противни, сбръчкани, лицемерни, нацапотени лайна! — Той бутна скицата на Ателстан встрани и натроши останките от парчето хляб, което гризеше. — Този следобед в общината, скъпи послушнико…

— Монах, сър Джон!

— Все тая — промърмори коронерът. — Този следобед видяхме най-впечатляващата колекция от престъпници, красили някога това кралство — Кранстън постави хапка хляб на масата. — Водачите на гилдиите са оръдия на дявола. Толкова са натежали от лой, че ако доближиш факла до тях, ще пламнат и ще изгорят. Мразят се помежду си, презират Короната, но всеки от тях би искал да управлява Лондон. Всеки от тях или всички заедно може да са убили Маунтджой.

— Второ — още една хапка хляб се появи на масата, — имаме поддръжниците на Гонт. Бог знае какво е намислил коварният регент. Може би иска короната. Копнее да управлява лондонската тълпа, но за тази цел има нужда от златото на предводителите на гилдиите. След това — появи се трета хапка — имаме поддръжниците на краля. Нашият млад принц още не е пълнолетен, но хората от неговото обкръжение като Хъси биха искали да отнемат властта на регента и да заемат мястото му. След това имаме Голямата общност на кралството, селските водачи с тайния им съвет и загадъчния Ira Dei. И последно, имаме неизвестното. Възможно ли е Маунтджой да е убит по лични причини, а не по политически?

Кранстън понижи глас.

— Кой знае?! Може да е бил Боскъм или който и да с лондончанин. Обзалагам се, че ако свикаш среща на всички, които мразят шерифа, в катедралата „Сейнт Пол“ няма да остане място дори за правостоящи, а опашката ще се вие чак до Темза.

— Но, сър Джон, на ножа беше написано Ira Dei.