Божият гняв

— Хайде, хайде, умни монахо! — избоботи коронерът. — Не се прави на наивен пред мен. Като че ли някой убиец се е появил, след като всички тези видни личности са се събрали в Гилдхол и е питал къде точно е шерифът, за да може да го убие!

Кранстън се поизправи на мястото си. Белите му бакенбарди потрепваха.

— Ясно е, че казвам на глас онова, което онази група лицемерни негодници тайно знае. Убиецът вече е бил в Гилдхол. Нито регентът, нито онзи дебел идиот Гудман са споменавали, че непознат е бил забелязан да се навърта около свещената им обител.

Ателстан се ухили.

— Concedo[4], o, най-проницателен от коронерите. Значи случаят е още по-заплетен?

— Разбира се.

Кранстън прибра хапките хляб.

— Ами ако има връзка между всички тези групи? — предположи той. — Нечестив съюз като между Пилат и Ирод?

— Ако случаят е такъв — отвърна Ателстан, — имаме цял списък от трудности, които не подлежат на логически анализ. Водачите на гилдии може да не са обединени. Може да са разединени или да играят двойна игра, като ухажват едновременно Гонт и селяните.

— Или по-лошо — прекъсна го Кранстън, — водачите на гилдии може да ухажват Гонт, краля и предводителите на селяните — той размаха тлъстата си ръка. — А може би само един от водачите на гилдии е предател. Или Гонт е накарал да убият Маунтджой, защото е пречел по някакъв начин на замисъла им?

Ателстан вдигна ръце.

— Съгласен съм, сър Джон. Как е бил убит сър Джерард е загадка. Кой го е убил… Би могъл да е всеки. Остава ни един въпрос: защо?

— И вече му отговорихме — Кранстън стана, потупа корема си и се усмихна на писаря си. — Може би сър Джерард е създавал твърде много проблеми на Гонт. Знаем едно — и той потропа с шишкавите си пръсти по масата. — Целта на тази игра е власт и наградата е да бъдеш господарят на замъка и да видиш унищожението на враговете си. Казвам само, че не можем да вярваме на никого.

— Според мен — отвърна Ателстан, — тъй като това убийство се случи в деня, в който Гонт заздрави съюза си с лондонските гилдии, заключението трябва да е, че смъртта на сър Джерард не е резултат от лична вражда, а опит да се провали този съюз и да се посеят семената на раздор и недоверие. А в такъв случай…

— В такъв случай какво? — прекъсна го Кранстън.

— В такъв случай, драги ми сър Джон, преди някой от нас да остарее много, ще има и друго убийство.

Ругаейки тихичко, Кранстън помете хляба от масата и загледа как Гог и Магог се втурват да проверят какво им предлага господарят им. Камбаните на „Сейнт Мери льо Боу“ забиха. Сър Джон погледна към притъмняващото небе.

— Хайде, монахо, канени сме на пиршеството, което регентът дава в Гилдхол.

— Сър Джон, трябва да се върна в енорията си.

Кранстън се ухили.

— Дявол да го вземе! Регентът те покани, трябва да дойдеш!

После влезе в къщата и с рев повика Боскъм. Докато Ателстан се миеше с купа вода в едно от кухненските помещения, сър Джон се качи в стаята си и облече роба от морав копринен брокат, поръбена със златисти ширити и смени обувките си с по-подходящи за двора. Когато се върна в кухнята, червендалестото му лице сияеше и той ухаеше като роза от ароматното масло, което беше втрил в ръцете и бузите си.

— Сър Джон, сега вече напълно приличаш на коронер. Боя се — Ателстан погледна прашното си расо, — че нямам с какво да се преоблека.

— И ти изглеждаш като това, което си — отвърна Кранстън и го потупа леко по рамото. — Беден свещеник, Божи човек, служител на Христа. Повярвай ми, Ателстан, ако увиеш кучешко лайно в златоткан плат, то пак ще си остане кучешко лайно.

След като произнесе този бисер на народната мъдрост, коронерът изрева към прислугата, прошепна на Боскъм нарежданията си за кучетата, грабна чудодейния мях и тръгна по коридора, следван от Ателстан. Сър Джон отвори вратата.

— Разкарай се! — изрева той на червенокосия еднокрак Лейф, който се беше облегнал на рамката, увесил на врата си очукана табла. Просякът сякаш всеки миг щеше да припадне от умора и глад, но Ателстан знаеше, че е ненадминат актьор с не по-малка слабост към хапването и пийването от сър Джон.

— Ох — изстена Лейф, — стомахът ми е празен.

— Тъкмо си подхожда с главата ти!

— Сър Джон, трошица хляб, чаша вода.

— Глупости! — изрева Кранстън. — Вече си изял вечерята ми! Ти си един кльощав, ненаситен негодник, Лейф.

— Сър Джон, аз съм беден човек.

— Хайде, влизай — промърмори Кранстън. — Търси Боскъм, новия ми иконом. Всъщност, като се замисля… Боскъм! — изрева той.

Дребният човек се появи безшумно като сянка.

— Това е Лейф — каза Кранстън. — Ако го оставиш, ще ми изяде къщата. Дай му вино, но не от кларета ми. Има хляб, супа и лейди Мод е оставила пай в килера.

— Благодаря, сър Джон — Лейф закуцука пъргаво по коридора.

— Между другото — Кранстън се усмихна злостно, — Лейф, приятелю, иди в градината. Имам двама нови гости, които ще се радват да се запознаете.

После той тръшна вратата зад себе си и тръгна по Чийпсайд, смеейки се тихичко.

— Сър Джон, беше ли това разумно?