Божият гняв

Кранстън погледна прислужниците, които се бяха скупчили до вратата.

— Ти! — Шишкавият му пръст избра видимо уплашения иконом. — Ела тук!

Мъжът притича напред.

— Кажи ми дали мастър Томас Фицрой е ял или пил нещо, което ние не сме.

— Не, сър. Храната се сервираше от един поднос, а виното му се наливаше от същите кани, от които сипвахме и на другите.

— И аз мога да го потвърдя — обади се Бремър, водач на гилдията на търговците на платове.

— Аз също — заяви Маршъл, водачът на гилдията на търговците на подправки. — Старият Фицрой обичаше да си похапва и попийва. С Бремър тайно се обзаложихме, че Фицрой ще поиска двойна порция от всичко и чашите му ще бъдат пълнени по-често, отколкото на всеки друг. Оказах се прав — добави лукаво търговецът на подправки и стрелна с поглед Кранстън.

— Яде и пи повече дори от теб, сър Джон.

Коронерът отвърна на погледа му и се оригна шумно, сякаш това беше единственият отговор, който заслужаваше подобно изявление. После се обърна към Бремър:

— Ти сигурен ли си?

— Да, сър Джон.

— А ти? — олюлявайки се леко, Кранстън погледна остро прислужника.

Боже, помоли се безмълвно Ателстан, моля те, не позволявай на сър Джон да седне и да заспи. Не сега. Моля те, моля те.

Но Кранстън очевидно се беше стегнал, защото пристъпи заплашително към уплашения иконом.

— Сигурен ли си, че Фицрой е ял и пил само това, което поднесоха на всички ни?

— Разбира се, сър Джон. — Вижте — мъжът се обърна към краля и регента, — всички ястия и напитки бяха поднесени първо на негово величество краля и милорд Гонт, а после на останалите. Ако някой прислужник се беше върнал за още вино или храна, преди да стигне до мастър Томас, щях да си спомня.

— Може ли да се вярва на прислугата? — попита рязко Гудман.

Икономът го изгледа гневно.

— Как би могъл някой от нас, докато поднася храна и напитки с две ръце, да спре и да сипе или поръси отрова, след като гостите, включително Фицрой, го гледат?

— Просто попитах — ухили се самодоволно Гудман.

Кранстън изсумтя и се доближи до Ателстан. Изгледа го отвисоко и изсъска.

— Дано да си прав!

— Не се тревожи, сър Джон — усмихна се Ателстан. — А, ето го и лекарят.

Тиоболд дьо Троа, пременен в широка роба, влезе с широка крачка; очите му бяха натежали от сън, а изражението — ядосано, задето го бяха обезпокоили толкова късно. В същото време пристигна и Адам Клифорд — ездитните му ботуши бяха покрити с кал, още несвалените шпори дрънчаха и звънтяха. Докато лекарят отиваше да огледа трупа, Гонт повика придворния далеч от останалите и двамата си зашепнаха. Ателстан наблюдаваше лицето на Клифорд и разбра, че Фицрой наистина е бил отровен, а смесицата от гняв и изненада по лицето на регента показваше, че второто убийство е било тежък удар върху политическите му амбиции.

Клифорд зададе някакъв въпрос на регента. Гонт рязко отметна глава и я завъртя отрицателно. Придворният тръгна напред, проправяйки си път между група водачи на гилдиите. Без да се извини, той нареди отсечено на лекаря да се отдръпне, за да претърси кесията на мъртвеца, пренебрегвайки възмутените викове на останалите. Най-накрая намери това, което търсеше, и с ключ в ръка се усмихна триумфално на Гонт.

— Тук е, милорд.

— Добре! — Регентът въздъхна с облекчение. — Пази го засега — той се обърна. — Мастър лекарю, можеш ли да определиш причината за смъртта?

— О, да! — Дьо Троа се изправи и избърса ръце в робата си. — О, да — повтори лекарят саркастично. — Първо, мастър Томас е мъртъв. Второ, причината е убийство. И трето, средството вероятно е бял арсеник, примесен в храната и питието му.

— Невъзможно! — извика Гудман и изпъкналите му очи гневно изгледаха лекаря. — Откъде знаеш, че не е ял или пил нещо, преди да дойде тук?

— Спокойно, спокойно — лекарят вдигна тънките си пръсти.

— Аз съм само лекар, не отровителят — Дьо Троа се обърна, пренебрегвайки умишлено Гудман. Усмихнато се поклони на сър Джон и Ателстан. — Милорд коронер, братко Ателстан, пак се срещаме — очевидно му доставяше удоволствие да гледа как Гудман кипи от гняв, задето е бил пренебрегнат.

— Ти си градският коронер, сър Джон. Повикаха ме тук, за да определя причината за смъртта и аз го направих. Мога ли сега да задам въпрос? Колко дълго пирувахте тук, преди Фицрой да падне?

— Около три часа — отвърна Кранстън. — Защо?

— На белия арсеник му трябва около час, за да порази телесните течности. Пациентът изпитва дискомфорт, но може да реши, че са газове или недобре сдъвкано парче храна в стомаха му. Но смъртта настъпва скоро след това.

— Той се оплака — обади се сър Джеймс Дени. — Спомена, че му е зле, но както е добре известно, Фицрой беше лаком и ядеше като прасе.

— Сър Джон — продължи лекарят, без да обръща внимание на търговеца, — ето преценката ми: Фицрой е бил отровен тук. Нуждаеш ли се още от помощта ми?