Божият гняв

— Ваша светлост — монахът се изправи. Опита се да се отърси от умората и да потисне желанието да избяга в спокойната си църква в Съдърк. — Ваша светлост — повтори той, — двама души бяха подло убити, но всички убийци правят грешки и ние ще трябва тепърва да размишляваме върху събитията на този нещастен ден. Но изнасянето на златото от ковчеже, което се отваря само с шест отделни ключа, е най-загадъчно. Имам няколко въпроса. Първо, кой направи ковчежето?

— Питър Стърми — отвърна Клифорд, — доверен ключар, чиито услуги използва Короната. Много се съмнявам, че той ще се окаже предател. Синът му е служител на Хазната и наскоро беше нападнат, докато се опитвал да събере данъци в Колчестър.

Ателстан вдигна ръка.

— А самото ковчеже? Може ли да го огледаме, милорд?

Гонт изсумтя в знак на съгласие и с помощта на Кранстън и Клифорд Ателстан обърна ковчежето, почука по дървената облицовка и огледа ключалките. Гудман само гледаше.

Кранстън поклати глава.

— Добро и здраво — тихо каза той, докато се изправяше. — Няма тайни отделения — той проучи ключалките. — Никой не се е мъчил да го отвори насилствено.

Ателстан отупа прахта от расото си.

— Ето и третия ми въпрос. Може ли да има шперц?

— Невъзможно! — отсече Клифорд. — Всяка ключалка е уникална — той извади два от ключовете, които водачите на гилдии бяха оставили. — Не съм ключар, братко, но разгледай ги внимателно. Виж! — той поднесе ключовете към свещите. — Виждаш ли извивките и зъбците им? Те са напълно различни. И милорд Гонт беше онзи, който настоя за това.

Ателстан потри уста, за да скрие обезсърчението си.

— Четвъртият ти въпрос е вече ясен — добави Клифорд. — Дали Стърми е направил дубликат от всеки ключ? Но това — продължи той забързано, виждайки, че регентът поклаща глава отрицателно — би го направило предател, който с радост е предал ключовете на някой друг.

— Да му се не види! — промърмори Кранстън. — Как може да е станало? Охраняваше ли се параклисът?

Гудман сви рамене.

— Не, защо? Ковчежето беше тежко с толкова злато в него, а и шестте ключалки… — гласът му постепенно затихна.

— Чия идея е всичко това? — попита Ателстан. — Златните кюлчета, ковчежето?

Клифорд направи гримаса и погледна към Гудман.

— Идеята за ковчежето и златото — отвърна той — беше на милорд Гонт, но аз и сър Джерард Маунтджой избрахме Стърми — той се усмихна. — Предводителите на гилдии настояха.

— Защото не ми вярват! — отсече Гонт. — Нямах нищо общо с направата на ковчежето, ключалките и ключовете за тях. С предводителите на гилдии решихме, че е най-добре да поверим това на тези наши достойни служители. Те донесоха ковчежето и ключовете право от работилницата на Стърми тази сутрин.

— Ще изпреваря въпроса ти — намеси се лорд Адам, — и ще ти кажа, че нито един от тях не е държал и шестте ключа едновременно. Кметът донесе три, Маунтджой — останалите. Фицрой и Съдбъри присъстваха на предаването, а ковчежето беше носено от пристави от градската стража.

Кранстън се взря с присвити очи в мрака, както правеше винаги, когато се замислеше дълбоко.

— Сър Джон! — възкликна Ателстан. — Какво има?

Кранстън облиза устни, сигурен знак, че дори в този късен час кларетът започваше да му липсва.

— Стърми — каза той. — Това име ми е познато. Защо ли е така? Защо името на почтен ключар, покровителстван от могъщите и благородните, събужда някакъв спомен в старческата ми памет?

Ателстан се усмихна. Паметта на Кранстън беше изумителна. Той знаеше как се казват повечето лондонски престъпници, познаваше ги по физиономия и дори в претъпкания Чийпсайд крещеше предупреждения на апашите и мошениците, назовавайки ги по име.

— Какво ти напомня името Стърми? — бързо попита Гонт.

Коронерът поклати глава.

— Ще се сетя — той се поклони. — Милорд, ако ни извините, с писаря ми трябва да отидем при ключаря още тази вечер. Къде живее той?

— На Лорънс Лейн, близо до Мърсъри — отвърна Клифорд.

— Тогава — усмихна се Кранстън на Ателстан, който го стрелна е поглед, изпълнен с уморено раздразнение, — най-добре да отидем при мастър ключаря на Лорънс Лейн близо до Мърсъри и да му зададем няколко въпроса, нали?

Той отново се поклони на регента. Гонт отклони поглед. Кранстън сви рамене и прекоси параклиса, следван от унилия Ателстан.

— Кранстън!

Сър Джон се обърна. Сега Гонт стоеше на стълбите към олтара.

— Знаеш, че водачите на гилдии ще се върнат. О, знам, че исканията им ще бъдат съвсем основателни. Ще поискат златото си и отговори в определен срок — той размаха пръст.

— Аз също имам нужда от отговори и то най-късно до десет дни.

Неизречената заплаха висеше във въздуха, когато Кранстън се завъртя рязко и излезе от параклиса на общината.

ГЛАВА 5

Когато стигнаха до Чийпсайд, Кранстън спря и се загледа в луната.

— Дяволът да ги препикае! — изруга той. — Вонящо гърне с лайна! Синове на курви, тъпи охранени копелета!

Ателстан се усмихна:

— За нашите братя во Христе, предводителите на гилдиите ли говориш, сър Джон?