Божият гняв

— Да, нуждаем се — младият крал, който досега разговаряше с учителя си сър Никълъс Хъси, потропа с ботуши, докато привлече вниманието на всички. Гласът на Ричард беше изненадващо силен. — Установихме някои неща, нали, скъпи чичо? — Той се усмихна на мрачното изражение на Гонт. — Първо, мастър Томас Фицрой е бил убит с отрова. Второ, отровата му е дадена тук. И трето, мастър Томас Фицрой яде и пи същото като нас.

Гонт се поклони.

— Ваше величество, скъпи племеннико, както обикновено си много проницателен. Колко умна глава на толкова млади рамене! Какво ще ни посъветваш да направим?

— Нека коронерът свърши работата си.

Кранстън се поклони, върна се до масата на Фицрой и вдигна салфетката. Повика с жест лекаря и тримата с брат Ателстан внимателно огледаха остатъците от храна, чашите от вино, салфетката и ножа на Фицрой. Останалите ги наблюдаваха, пристъпваха неспокойно от крак на крак и разговаряха помежду си. Макар да беше припрян човек, Дьо Троа внимателно изслушваше Ателстан, докато миришеха, докосваха и опитваха по малко от всичко на масата.

— Нищо — заяви Дьо Троа. — Сър Джон, предлагам да ми дадеш остатъците от храна. Има начини да се проверят — например, като примамка за плъхове. Но заключението ми е, че в нищо на масата на мастър Томас няма отрова.

Ателстан стоеше объркан. Беше сигурен, че никой не беше докосвал нищо, след като Фицрой беше паднал. Той и Кранстън първи бяха стигнали до падналия мъж, а още когато се беше хванал за гърлото, монахът внимателно беше наблюдавал седящите от двете му страни. Нито Гудман, нито Дени бяха посегнали да вземат или сменят нещо на масата. Сър Джон внимателно прегледа кесията на мъртвеца, но не откри нищо, което би обяснило внезапната смърт на Фицрой от отравяне.

Атмосферата в залата леко се беше променила. Хората вече стояха надалеч един от друг, осъзнавайки пълните последствия от събитията през деня. Съдбъри обобщи чувствата им.

— Милорд Гонт — заяви той отбранително, — започнахме този ден с приятелство, а само след часове двама от компанията ни са мъртви, безчестно убити.

— Какво намекваш? — отсече Клифорд. — Не може да приписвате смъртта им на регента!

— Просто описвам случилото се — меко отвърна търговецът.

— Ваше величество — решен да овладее ситуацията, Гонт пристъпи към племенника си. — Ваше величество — повтори той, — трябва да се оттеглите. Сър Никълъс! — регентът хвърли гневен поглед на кралския наставник.

— Сега ще си тръгнем — заяви Ричард, — но, мили чичо, две ужасни убийства станаха в Гилдхол. Някой трябва да отговаря за тях — и като се обърна рязко, младият крал напусна Залата на розите, следван от Хъси и лекаря.

Гонт изчака да излязат.

— Опразни помещението! — нареди той на командира на охраната си.

— Сър — обади се икономът. — Пиршеството не е завършило. Да поднеса ли десерта?

Гневният поглед на Гонт отговори на въпроса му и цялата прислуга набързо се измъкна от помещението.

Клифорд прошепна на стрелците и войниците, че също трябва да излязат. Едва беше затворил вратата зад тях, когато силно чукане го накара да я отвори наново. Ателстан зърна прислужник в ливрея, който промърмори няколко думи и пъхна парче пергамент в ръката на Клифорд. Придворният отново затвори вратата, отиде в средата на залата, прочете съобщението, после го подаде на регента. Гонт направи същото и лицето му пламна от гняв.

— Седнете по местата си! — нареди той. — Имам новина.

Всички се подчиниха, включително Ателстан и Кранстън. Гонт седна на мястото на краля, държейки пергамента пред себе си. Чакаха, докато четиримата стрелци, повикани от Клифорд, влязоха, увиха безцеремонно трупа на Фицрой в платнище и го изнесоха от залата със същата загриженост, с каквато биха изнесли купчина смет. Сега Гонт огледа смълчаните гости, застанали нащрек.

— Получих прокламация — гласът му се извиси до крясък.

— От подлия предател, който се нарича Ira Dei!

Той подхвърли пергамента на Клифорд.

Благородникът го изглади.

— „Мастър Томас Фицрой — прочете младежът — беше екзекутиран за престъпления срещу народа.“ Подписано, Ira Dei.

Той вдигна поглед и Ателстан усети страха у всички гости на Гонт. Дори Кранстън, който не се стряскаше лесно, сведе глава.

— Какво е това? — дрезгаво промърмори Гудман. — Какъв е този мерзавец, който убива най-знатните в този град?

— Не знам — обади се Ателстан, опитвайки се да разпръсне атмосферата на страх. — Но сега сме сигурни в три неща. Първо, Фицрой е бил убит. Второ, убийството му е било извършено от или по заповед на човека, който се нарича Ira Dei.

Той млъкна и погледна косо към Кранстън.

— А третото? — попита Гонт.

— Ваша светлост, очевидно е. Смъртта на Фицрой не е обявена публично. Тази прокламация доказва едно от двете: или Ira Dei присъства в тази зала, и е накарал някой от последователите си да остави бележката, или някой от последователите му е сега с нас, а този „Гняв Божи“, както се нарича, е оставил лично бележката.

— Ами пазачите? — попита Кранстън. — Видяхме ги, когато влизахме.

— Прибраха се в сградата, когато пиршеството започна — раздразнено отвърна Гонт.