Божият гняв

— Не се бой за Лейф, Ателстан — извика Кранстън през рамо. — Той е пъргав като бълха, бяга по-бързо от теб или мен. И често го прави — добави коронерът.

Чийпсайд вече пустееше, като изключим каруците със смет и няколко проститутки, облечени в шафраненожълто, които висяха около вратите на кръчмите. Щом паднеше мрак, те и останалата градска измет — гуляйджиите, сводниците и, както се изразяваше Кранстън, „останалите нощни чудовища“ щяха да изпълзят от дупките си.

Пристигнаха пред общината и завариха сградата, обградена от кралски стрелци и войници. Кранстън изрева името си и си проби път по стълбите и към залата за аудиенции, където ги очакваше лорд Адам Клифорд.

На лицето на младия придворен изгря искрена усмивка.

— Сър Джон, брат Ателстан — той стисна топло ръцете им.

— Много се радвам да ви видя!

Кранстън погледна простия кожен жакет, вълнения панталон и високите кожени ботуши на младия благородник.

— Милорд, няма ли да присъствате на пиршеството?

Младежът направи гримаса.

— Регентът има друга задача за мен.

По погледа му Ателстан разбра, че това не му беше приятно.

— Ти си последният гост, сър Джон — прошепна той забързано. — Кралят ще дойде скоро и пиршеството ще започне. Най-добре е да побързаш.

Клифорд ги предаде на грижите на слуга с ливрея, който ги поведе нагоре и по осветени от примигващи факли коридори. Въпреки всичко Ателстан усещаше някакво напрежение; навсякъде беше пълно със стрелци с личните гербове на краля и на Гонт — бял елен и лъв, изправен на задните си крака.

— Лорд Адам ми се струва умен човек — забеляза Ателстан.

— Една здрава ябълка в бурето с гнилите — прошепна Кранстън с ъгълчето на устата си. — Той е северняк, свързал съдбата си със звездата на Гонт. Надявам се да е умен. Ако регентът падне, и той ще си отиде с него.

Най-после стигнаха до Залата на розите, разкошната, макар и малка зала за пиршества на Гилдхол. Прислужникът ги въведе и двамата примигнаха от ярката светлина на стотиците свещи. Другите гости вече бяха седнали; те обърнаха малко внимание на новодошлите и продължиха да си шушукат, докато един виночерпец отведе Кранстън и Ателстан до местата им.

— Много хубаво местенце — прошепна монахът.

— Не забравяй, братко — промърмори Кранстън, докато сядаха, — ще вечеряме с убиец!

ГЛАВА 4

Кранстън седеше на мястото си в Залата на розите, нежно обгърнал с пръсти украсения със скъпоценни камъни бокал.

— За първи път идвам тук — каза той тихо на Ателстан.

Монахът тревожно изучаваше дебелия си приятел; когато пийнеше повече, Кранстън ставаше непредсказуем. Можеше да заспи или да започне да поучава тези влиятелни мъже. Но засега коронерът изглеждаше достатъчно добре и Ателстан, който беше хапнал и пийнал скромно, огледа одобрително Залата на розите.

Помещението, което представляваше идеален кръг, му напомни на рисунката на гръцки храм, която беше видял в един часослов. Покривът беше купол, изграден от хитроумно издялани греди, които се спускаха от тавана и се събираха в средата в огромна червена роза, издялана от дърво и украсена със златен варак. Стените и рамките на тъмните амбразури бяха от дялан камък, а между колоните от порфир бяха опънати златоткани знамена с кралския герб и герба на Ланкастър. Мраморният под беше покрит с килим; от червената роза в средата му излизаха бели и пурпурни ивици, които завършваха с името на някой от рицарите на Кръглата маса. До всяко име седеше по един гост на отделна масичка, покрита със сребристобяла покривка. В горната част, на мястото на крал Артур, седеше младият Ричард с изкусно фризирана златиста коса и сребърна диадема на бялото чело. Младият крал беше облечен от глава до пети в плътна, бродирана пурпурна тъкан.

Без да обръща внимание на глъчката наоколо, Ателстан изучаваше Ричард, който оглеждаше залата, без да мигне. После улови погледа на монаха, усмихна се и палаво му намигна. Ателстан се усмихна притеснено и отмести очи. Не се боеше от Гонт, който, облечен в алена роба, седеше отдясно на краля, но знаеше колко ревнува регентът от откритата привързаност на Ричард към сър Джон Кранстън и неговия секретар. Младият крал се обърна и заговори Хъси, който седеше от лявата му страна, стискайки китката му с приятелски жест. Макар да пиеше осмата си чаша кларет, Кранстън се обърна и направи гримаса на Ателстан, защото докосване от краля по време на официално пиршество беше нарушение на етикета и същевременно висш знак за кралско благоволение.

Ателстан погледна Гонт. Беше достатъчно наблюдателен, за да забележи проблясъка на гняв върху навъсеното му лице, макар че регентът се опита да го прикрие, поглаждайки идеално подстриганите си мустаци и брада.

— Както казах — прошепна Кранстън доста високо в ухото на Ателстан — изобщо не се обичат. Сега Хъси е фаворит на краля и негов учител. Образован човек, завършил е университет — продължи сър Джон. — Чудя се какво мислят Хъси и кралят за приятелството на Гонт с водачите на гилдиите. Виж ги само тези торни червеи!

Ателстан стисна ръката му.

— Сър Джон, говори по-тихо. Добре ли се нахрани?

Кранстън се усмихна.