Божият гняв

— Така бих искал да се храня в рая! За Бога, братко, само виж какво богатство!

Ателстан погледна чашата, чинията си и ножовете, изработени от чисто злато и сребро. Бокалът, който почти не беше докоснал по време на вечерята, беше инкрустиран със скъпоценни камъни, достатъчни с тях да се откупи и крал — част от плячката, донесена от Гонт от войните във Франция.

— Какво ядохме дотук, братко?

— Минога, сьомга, елен, глиган, лебед и паун — Ателстан се усмихна. — А още не са поднесли десерта.

Той се канеше да продължи да се шегува с Кранстън, когато внезапно Фицрой, водач на гилдията на търговците на риба, се изправи и задърпа обточената си с кожа яка. Обичайно зачервеното му лице сега беше пурпурно; той кашляше и се давеше. Другите гости гледаха смаяни. Никой не помръдна, когато Фицрой залитна към масата, обърна се леко и се стовари на земята.

Въпреки пълния си стомах Кранстън скочи на крака и се спусна към него, следван от Ателстан. Фицрой лежеше настрани, очите и устата му бяха още отворени, но Ателстан не усети в зачервения му врат да пулсира живот. Той бръкна с пръст в устата му, за да се увери, че не си е глътнал езика, мислейки, че Фицрой може да се е задавил. Прикри отвращението си, докато бъркаше с пръст в гърлото му, но не откри нищо вътре. Кранстън хвана китката на Фицрой, после сложи ръка на сърцето му.

— Мъртъв е! — изръмжа той. — Мъртъв е като някоя от проклетите си риби, Бог да го прости!

Останалите гости, включително младият крал, се спуснаха към тях сред надигналата се глъчка от викове и възклицания. Въпреки крехката си възраст Ричард си проби път напред.

— Мъртъв ли е, сър Джон?

— Да, мир на праха му, сир.

— А причината?

Ателстан сви рамене.

— Не съм лекар, ваше величество. Може би апоплексия.

— Племеннико, не бива да стоиш тук — Гонт си проби път и потупа Ричард по рамото с отрупаната си с пръстени ръка.

— Ние ще останем, чичо, докато причината за смъртта му не бъде изяснена. Ей, ти! — кралят кимна към един от кралските стрелци, които пазеха вратата. — Повикай мастър Дьо Троа!

Гонт преглътна гнева си и кимна на стрелеца, за да потвърди заповедта на племенника си. Междувременно Ателстан оглеждаше трупа.

— Не е апоплексия, сър Джон — прошепна той, — мисля, че смъртта на Фицрой не е естествена.

Останалите запротестираха шумно, но коронерът, който беше клекнал до Ателстан, вдигна пръст до устните си в знак да замълчат.

Ателстан се наведе и помириса устата на мъжа. Лъхна го на вино, месо и някаква сладко-горчива миризма, като на гниеща роза.

— Оплака ли се от някакво неразположение Фицрой преди вечерята? — попита внезапно сър Джон.

Бремър, Съдбъри, Маршъл, Дени и Гудман, които стояха един до друг, поклатиха глави.

— Беше в отлично здраве — изписука Дени.

— Има ли роднини? — попита сър Джон, все още коленичил до трупа.

— Жена и двама задомени сина. Но не са в града.

Кранстън кимна. Подобно на лейди Мод, много от съпругите на градските управници и богатите търговци напускаха града по време на горещото лято и отиваха в прохладните си имения в провинцията. Ателстан вдигна поглед и внимателно огледа тези умни и потайни мъже. Според него един от тях беше отровител. Той се изправи, прескочи тялото и седна на масата на Фицрой. В сребърната чиния все още имаше останки от пиршеството. Две чаши за вино стояха до нея, пълни до около една трета с бяло и червено вино. Ателстан взе поръбената със златен ширит салфетка, огледа я внимателно, помириса я, после направи същото с чашите и храната. Залата притихна и когато вдигна поглед, той видя, че всички го гледат с любопитство.

— Какво има, братко? — Гласът на Гонт беше изпълнен с подозрение.

— Смятам — заяви Ателстан, пренебрегвайки предупредителния поглед на Кранстън, — че мастър Фицрой не е умрял от апоплексия, а е бил отровен.

— Убит? — рязко попита Гонт.

— Невъзможно! — изсумтя Маршъл. — Какво намекваш, братко?

— Писарят ми нищо не намеква! — отвърна Кранстън и се изправи.

Ателстан покри внимателно със салфетката чинията и чашите.

— Ако секретарят ми казва — продължи с отбранителен тон Кранстън, — че някой е отровен, значи е отровен.

— Чакайте, какво значи това? — намеси се младият крал. — Ако мастър Томас е бил убит тук, убиецът му е още в залата.

Ателстан стана и отиде до един прислужник, който държеше кана с розова вода и купа. През китката му беше преметната кърпа. Монахът му се усмихна, протегна пръсти и внимателно отми лепкавата слюнка от устата на Фицрой. Старателно избърса ръцете си в кърпата и се върна при групата.

— Вярвам, че мастър Томас Фицрой е бил убит — заяви той. — Виждал съм и преди умрели от апоплексия, но те не изглеждат така. Смъртта беше твърде бърза и усетих необичайна миризма по устните му.

Могъщите водачи на гилдии се бяха втренчили в Ателстан: сега му вярваха и в самоуверените им погледи се долавяха страх и подозрение.

— Кой седеше до него? — Кранстън зададе въпроса, който никой не се осмеляваше да зададе.

— Аз — отвърна Гудман. — Седях от дясната му страна.

— А аз от лявата — добави Съдбъри. — Защо, какво намекваш?