Божият гняв

Рошаво момче със сънени очи и ангелско личице внезапно влетя от една стая в коридора, държейки в ръка фенер, голям почти колкото главата му.

— А кой си ти, сър? — попита Кранстън.

— Перо — отвърна то. — Чиракът на мастър Стърми.

Момчето се приближи. Ателстан прецени, че е тринайсет-четиринайсетгодишно и отново се сети за ангела, който Хъдъл беше изрисувал на стената на „Сейнт Ерконуолд“.

— Господарят излезе — каза момчето безизразно. — Малко след обяд. Но още не се е върнал.

— А господарката на къщата?

— Няма я и няма да се върне.

— Защо?

— Умря преди пет години.

Ателстан се усмихна и извади пени от кесията си. Хвърли го и момчето ловко го улови.

— А синът на Стърми?

— И него го няма — отвърнаха в хор прислужницата и чиракът.

— В Йорк е. По важна кралска работа.

Кранстън кимна, загледан в сериозните им лица.

— Вижте — каза той е успокоителен тон, — не можем да говорим тук. В работилницата ли спиш, момче?

— Да.

— Тогава да отидем там.

Момчето примигна и погледна прислужницата, която кимна.

— Елате — Перо им показа посоката. — Но не бива да пипате нищо, иначе господарят ще ме бие.

Той ги заведе в едно помещение до коридора, запали свещи и придърпа две столчета за неочакваните си гости. Ателстан седна и се огледа. Никога не беше виждал толкова много ключове. Висяха на връзки от стената, лежаха на пейките из белосаната стая заедно с парчета метал, тигели и щипци. Видя малка пещ на външната стена. Помещението миришеше на изгорели дърва и въглища, всичко беше покрито със ситен сив прашец. Погледна под една маса и видя леглото на чирака: сламеник, възглавница, вълнена завивка и доста очукана дървена фигурка на конник. Може би любимата играчка на момчето.

— Бихте ли желали вино? — попита прислужницата, която се опитваше да се държи като по-възрастна от годините си.

— Не, не — усмихна се Ателстан. — Коронерът не докосва вино, нали, сър Джон?

— Не, не — отвърна дрезгаво Кранстън и го изгледа с присвити очи. После се изправи. — Давам добър пример.

Момчето хвърли поглед към огромния коронер под полуспуснатите си клепачи, сякаш не беше съвсем убедено.

— Къде отиде господарят ти? — попита Кранстън.

— Не знам, просто излезе от работилницата.

— А как изглеждаше?

— Много развълнуван — отвърна чиракът.

— От какво?

— Защото направи едно ковчеже и ключове за големите господари.

— Кажи ми — Кранстън сс приведе, като се постара мехът да остане скрит под наметката му, — ти помогна ли на господаря си да направи ковчежето, ключалките и ключовете?

— О, да.

— Колко ключа направи той?

— Шест.

— Не направи ли повече за в случай, че някой се изгуби?

— Не, господарят каза, че било забранено.

— А някой да е идвал в работилницата? — намеси се Ателстан. — Някой странен човек с наметало и спусната качулка?

— Не — момчето се разсмя. — Защо да идва?

Очите му проблеснаха и то отклони поглед. Криеш нещо, помисли си монахът, но то няма общо с това.

— А кои големи господари идваха тук?

— Ами вчера дойдоха всички — отвърна Перо. — С наметала, ботуши и шапки от боброва кожа, направо изпълниха къщата. Трябваше да занесат ковчежето и ключовете в Гилдхол. Отвън имаше войници с каруца.

— Да — продължи Ателстан, — но преди господарят ти да довърши ключовете и ключалките, дойде ли някой от господарите да го види насаме?

— Мисля, че не — отвърна момчето. — Аз живея тук, спя тук. Господарят винаги води гостите тук, освен когато работи в градината. Там обича да ходи сам. Казва, че му харесва да промени обстановката.

— А гостите? — настоя Ателстан.

— Двама едри дебелаци — отвърна момчето, — кметът и шерифът. През последните две седмици винаги идваха заедно, за да се уверят, че господарят ми си върши работата.

— И никой друг?

— Не, отче.

Ателстан отмести поглед към младата прислужница, която стоеше до момчето.

— И не сте виждали нищо загадъчно или необичайно?

Двамата поклатиха отрицателно глави.

— Какво стана с калъпите? — Кранстън размърда крака. — Онези, в които бяха излети ключовете.

— Бяха унищожени — гордо отвърна момчето. — Когато важните хора дойдоха за ковчежето и ключовете, стояха и гледаха как ги троша с чука.

Кранстън погледна Ателстан, който поклати глава.

Коронерът стана, протегна се и се прозя. Бръкна в джоба си, извади две пенита и ги даде на момчето и момичето.

— Много добре! — промърмори той. — Когато господарят ви се върне, кажете му да намери къщата на сър Джон Кранстън в Чийпсайд. Трябва да говоря е него.

Прислужницата и чиракът кимнаха. Коронерът и Ателстан излязоха отново на Лорънс Лейн и стигнаха до ъгъла на Мърсъри Лейн.

— Нали знаеш, че той няма да се върне, сър Джон?

— Да, утре ще наредя на служителите си да го потърсят сред труповете, намерени из града — Кранстън сподави прозявката си. — Братко, каня те да преспиш вкъщи тази вечер.

Ателстан погледна обсипаното със звезди небе.

— Благодаря, сър Джон, но трябва да се върна.

Той спря и загледа как Кранстън, подвиквайки няколко думи на сбогуване, се понесе тежко като голям мечок към Чийпсайд. Изведнъж коронерът се обърна.

— Братко, ще те изпратя до моста!

— Не, не, настоявам, сър Джон. Ще бъда в безопасност. Кой би нападнал беден монах?