Свещеникът загриза перото си. Борбата за власт в малкия му съвет беше също така свирепа, както тази между предводителите на гилдиите. Боклукчията Уоткин, звънарят Мъгуорт, калайджията Таб, художникът Хъдъл, свинарката Урсула, проститутката Сесили и прислужникът от кръчмата „Шарения кон“ Типтоу все още отблъскваха една яростна атака, оглавявана от копача Пайк. Последният беше подкрепян от Якоб Арвелд — симпатичен германец с хубавичка жена и многобройна челяд, Клемънт от Кок Лейн, Пернел Фламандката и ловеца на плъхове Ранулф, докато Ателстан и вдовицата Бенедикта се опитваха да запазят мира.
Бенедикта… Веднага си я представи: катраненочерната коса, която обграждаше гладко смугло лице, което художникът Хъдъл винаги използваше, когато рисуваше Дева Мария.
Ателстан се загледа в жадните пламъци и си спомни предупреждението на отец Пол: „Не забравяй, че не физическото желание за жена ще те преследва, а опустошителната самота, горчиво-сладкият вкус на копнежа за някого, когото никога не можеш да имаш.“ Той подскочи, когато тъмен силует се прокрадна през прозореца.
— Добро утро, Бонавентура, най-верен сред енориашите ми!
Големият котарак тихо пристъпи към господаря си и лакомо погледна към овесената каша, която къкреше на огъня. Ателстан стана и му донесе купичка мляко от килера. Котаракът го излочи жадно и се сви пред огъня, докато господарят му се върна към мислите си за размирните енориаши. Трябваше да въдвори мир в съвета, особено ако искаше дъщерята на Уоткин да се омъжи за сина на копача Пайк.
— О, Боже! — каза той на вече дремещия Бонавентура. — Това ще е като да пуснеш котка сред гълъбите!
Бонавентура мързеливо помръдна глава; здравото му кехлибарено око изглеждаше изпълнено със съчувствие към господаря му. Ателстан придърпа сметките по-наблизо. Чудеше се дали жената с обладаната от демон дъщеря се е връщала и какво го очаква там. Изкашля се, натопи перото в мастилницата и започна да вписва сумите, отбелязвайки какво е похарчил за украсата на църквата, след като бяха сложили новия олтар.
—
—
—
—
—
Ателстан погледна списъка и се усмихна. Канеше се да продължи, когато внезапно чу тихо почукване на вратата. Отиде да отвори и погледна навън. Беше часът, в който се сменяше стражата, призори, небето вече просветляваше и сенките започваха да се топят.
— Кой е? — извика той и се огледа. Беше твърде рано за детска игра. — Кой е? — повтори Ателстан.
Тишината се нарушаваше само от хлопането на недобре затворен капак на някой от църковните прозорци. Космите на тила му настръхнаха, тръпка полази по гърба му. Погледна по пътеката край църквата. Престъпник ли беше? Или някой пияница от вертепите на Съдърк? Внезапно видя, че малката плетена портичка към църквата е полуотворена. Грабна тоягата, която Кранстън му беше дал, и тръгна към нея.
— Брат Ателстан!
Гласът сякаш идваше иззад църквата и монахът, следван от още по-любопитния Бонавентура, уморено я заобиколи. Гласът отново извика името му и Ателстан се взря към гробището.
— Кой е? — извика той гневно. — Това не е игра, а Божи дом и Божия земя!
— Обърни се, брат Ателстан!
— И защо?
Стрела от арбалет удари стената на църквата до главата му.
— Убеди ме — извика Ателстан и се обърна със затворени очи и стиснати юмруци.
— Какво искаш?
— Нося съобщение от Божия Гняв. Ти си монах, свещеник на обикновените хора. Защо се замесваш с безчестните, тлъсти лордове?
— Ако ти си Неговия гняв — рязко отвърна Ателстан, — аз съм Неговото правосъдие.
— Пази се от Гнева Му — каза ясно гласът.
Ателстан погледна надолу към Бонавентура, който сякаш се забавляваше с тази нова игра.
— Кранстън е прав — прошепна Ателстан. — За нищо не ставаш!
— Пази се — повтори гласът.
— О, я се махни! — извика монахът, мина по пътеката, влезе в къщата си и затръшна вратата.
Известно време стоя с гръб към нея, опитвайки се да спре треперенето на краката си. Кой дръзваше да го укорява тук? Какво щеше да направи Кранстън, когато разбереше? Ателстан влезе в килера и си наля чаша вино, която изгълта, преди да седне пак на масата.
— Проклятие! — каза той тихо.