Божият гняв

— Отче, дойдохме и ти казахме тайната си. Ти провери и се оказа, че между нас няма кръвна връзка, освен че пра-пра-чичото на Томас е бил женен за роднина на баба ми — момичето отмяташе аргументите си на пръсти. — Съгласихме се да ни наставляваш. Томас има хубава работа на кея Даугейт, а аз бродирам много добре. Отче, аз избродирах покривките за олтара. Защо не може да обявиш от олтара, че ще се женим, както е прието?

Ателстан вдигна ръка.

— Добре. Ще се видя с родителите ви тази неделя след сутрешната литургия. Може би ще дойдат на чаша вино в дома ми, за да отпразнуваме добрите новини.

Той задържа фалшивата усмивка на лицето си, докато влюбените подскочиха от радост и почти тичешком минаха през нефа, хванати за ръка.

— О, Боже! — въздъхна той. — Остават само пет дни до неделя и началото на гражданска война.

— В такъв случай по-добре да съм наблизо!

Свещеникът се усмихна.

— Бенедикта — каза той, без да се обръща, — откога си тук?

— Достатъчно, за да чуя как си говориш сам, отче.

Ателстан се обърна и тръгна през църквата към вдовицата, която се подпираше с ръка на една колона. Изглеждаше елегантна и красива както винаги. Гладкото й смугло лице, обградено от кремава пребрадка; очите, които можеха да бъдат насмешливи, натъжени, великодушни или сантиментални; и тези устни… Ателстан скри ръце в ръкавите на расото си и се ощипа, припомняйки си думите от Светото писание: „…всеки, който поглежда на жена с пожелание…“ Той отпусна ръце.

— Бенедикта, какво те води тук?

Тя се усмихна дяволито.

— Как върви печенето на сладкиши за есенния празник?

— Това — разгорещено отвърна Ателстан — ми е последна грижа.

Той описа посещението си в Гилдхол, прекъсвайки само когато Бенедикта се разсмя на описанието му на Кранстън и двата вълкодава. Но когато й разказа за убийствата, лицето й помръкна.

— Трябва да внимаваш, отче — прошепна тя. — Слуховете се носят из Съдърк като пожар в сухо стърнище. Говори се за голям бунт, за нападения над бирници, а копачът Пайк пак крои нещо.

— Говори ли ти нещо името Ira Dei, Бенедикта?

— Чувала съм да се споменава, както и Голямата общност на кралството. Копачът Пайк знае всичко — тя се усмихна сухо. — Или поне така твърди. У него има повече ейл, отколкото злонамереност.

— Очаквах Кранстън — каза Ателстан, загледан замислено във вратата. — Един от старите му другари е бил убит, а първенците на града не само искат да разкрием „техните“ убийства и да върнем златото им, но и искат обяснение защо крайниците на разчленените предатели изчезват от коловете над Лондонския мост.

— Чаша, пълна с грижи — каза Бенедикта. — Но, отче, и аз ще добавя нещо към тях.

— Как? — остро попита той.

— Снощи една жена дойде в църквата — Бенедикта присви очи, опитвайки се да си спомни името й. — Елинор Хобдън, точно така.

Сърцето на Ателстан замря.

— Тя твърди, че дъщеря й е обладана от демон — продължи Бенедикта. — Казва, че щяла да ви заведе у дома си довечера, след вечерня. За какво става дума, отче?

Тъмните очи на Ателстан гледаха скръбно, но тя сдържа порива си да стисне ръката му или да го погали по бузата.

— За беда — тихо каза свещеникът. — Бенедикта, ще дойдеш ли с мен там?

— Страх ли те е? — попита тя полушеговито.

— Не, не, но ще помоля и сър Джон да ме придружи. В такива случаи зрънце здрав разум може да се окаже по-полезно от благословията на свещеник.

— Най-после те спипах, послушнико!

Ателстан и Бенедикта стреснато се огледаха и видяха гологлавия Кранстън да стои разкрачен на входа на църквата и да им се усмихва.

— О, Боже! — прошепна Ателстан. — Здраво е прегръщал чудодейния мях.

— Най-после те хванах! — изрева отново Кранстън и тръгна през нефа. После спря и се огледа.

— Къде е проклетият котарак?

— Отиде на лов.

— Добре! — Кранстън приближи, обгърна Бенедикта с мечешката си ръка и залепи сочна целувка на бузата й. — Красавице! — прошепна той и се усмихна на Ателстан.

— Ще стане чудесна съпруга на някого.

— Сър Джон Кранстън! — извика Бенедикта престорено гневно.

— Дръж си езика, жено — отвърна й подобаващо Кранстън.

— Братко, трябва да дойдеш.

— О, не, сър Джон, къде?

— В Билингсгейт, на кея Ботолф. Току-що са извадили тялото на Стърми от реката — кама като онази, убила Маунтджой, е била забита дълбоко в гърдите му. Явно е изчезнал вчера следобед.

— Какво е правел в Билингсгейт?

— Бог знае! — Кранстън премлясна и заоглежда с възхищение църквата. — Това място заприличва все повече на Божи дом, а не на хамбар.

Ателстан намигна на Бенедикта, обърна се и поведе сър Джон обратно към входа.

— А как са Гог и Магог?

— Ядат така, сякаш е последният им ден.

Кранстън спря, отметна глава и се изсмя.

— Боскъм струва колкото теглото си в злато, но не може да ми каже нищо повече за смъртта на Маунтджой. Затова пък ми каза — Кранстън отново се изсмя, — че Гог и Магог подгонили Лейф и го принудили да се покатери на едно дърво.

Глупакът не могъл да слезе часове наред.

Внезапно изражението му стана сериозно.

— Гонт и предводителите на гилдии ме разпитваха тази сутрин. Напомниха ми, че имам само десет дни, за да открия златото и да хвана убиеца.

— Настояват ли?