Божият гняв

Трябваше да спрат, докато група ядосани пристави се опитваше да разпъди легион от котки и улични псета, които се бяха струпали на сергия, където се продаваше мърша. От време на време старицата зад нея хвърляше парчета мръсно, развалено месо, което само засилваше апетита на бездомните животни и предизвикваше поток от проклятия и ругатни към нея от съседите й. Водейки Филомел, Ателстан си проби път напред, усмихна се на Сесили, която седеше на стълбите на пазарния кръст[6] и оживено разговаряше с младо конте в пъстър жакет и осеян с петна панталон. Тя помаха с ръка на Ателстан и подвикна на Кранстън, който се обърна и изсумтя. Внезапно ръката на коронера се стрелна и сграбчи един дрипав плешив човечец, който се промъкваше през тълпата с малко кученце в ръцете. Ателстан и Филомел, който буташе свещеника с муцуна, за да получи още пореч, гледаха удивено как едрият сър Джон вдигна дребосъка, който все още държеше кученцето за врата.

— Виж ти, старият Питъркин! — Кранстън разтърси просяка с лице на пор. — Ловецът на кучета. Ти, лицемерен негоднико! Какво си намислил?

— Нищо, сър Джон. Намерих кученцето и търся собственика му.

Кранстън повика един пристав и чиновникът с мътен поглед забърза към него.

— Аз съм сър Джон Кранстън, коронер. А това — той бутна Питъркин и кучето в обятията на пристава — е един мръсник, който обикаля града, краде кученцата на дамите, а после ги връща, за да получи награда. Погрижи се за него!

Кранстън предаде Питъркин без повече суетене, намигна на Ателстан и те завиха зад ъгъла, отправяйки се към Лондонския мост.

Прангите и позорните стълбове от двете страни на улицата бяха заети от злосторници: „нощни птици“, апаши и всякакви нехранимайковци от Съдърк. Някои стоически приемаха унижението и калта, хвърляна от минувачите, сякаш това беше един от рисковете на професията им, докато други стенеха и викаха за вода. Ателстан набързо огледа лицата им и с облекчение видя, че между тях няма негови енориаши. На входа на моста Кранстън спря и потропа на обкованата с желязо врата на кулата, обитавана от пазача. Не последва отговор, затова — без да обръща внимание на въпросите на Ателстан — Кранстън я срита и изрева:

— Хайде, Бърдън, малък негоднико! Къде си?

Вратата рязко се отвори и се появи дребно създание с космато лице, същинско джудже. Ателстан се усмихна на Робърт Бърдън, баща на поне 13 деца и пазач на кулата при моста.

— О, това си ти, Кранстън. Какво искаш?

— Може ли да вляза? — попита сър Джон.

— Не, не можеш! Зает съм!

Кранстън погледна нагоре към шиповете над кулата и техния грозен товар: отрязани глави на предатели и престъпници.

— Добре — въздъхна Кранстън, — но кой все пак краде главите?

— Нямам представа! — отвърна Бърдън, пъхна палци в колана си и гневно стрелна Ателстан с черните си очички. — Какво трябва да направя, отче? Работата ми е много проста. Трябва да пазя входа към моста и да слагам главите на коловете. Винаги ги наглеждам. Но ако някоя подла змия реши да дойде и да ги краде, какво бих могъл да направя? — Той изпъчи малкия си гръден кош и заприлича на Ателстан на настръхнало врабче.

— Робърт! — женският глас, който се чу отвътре, беше нежен и съблазнителен.

— Жена ми — обясни Бърдън. — И тя ще ви каже същото. Не знам какво е станало, сър Джон. Лягам си и главите са тук. Събуждам се и макар че има стражи, главите ги няма — той се приведе към коронера и прошепна: — Мисля, че са вещици. От онези, които летят нощем с метли.

— Глупости! — изрева Кранстън.

— Това е единственият отговор, който ще получиш от мен, затова се разкарай!

Бърдън изчезна и тръшна вратата зад себе си.

— Хайде, братко!

— Кой според теб краде главите? — попита Ателстан, докато яздеше редом с Кранстън, увил юздите на Филомел около китката си.

— Бог знае, братко. Този град е пълен с всякакви адски злодеи. Може да е магьосник или вещица. Съветът беше особено разгневен заради изчезването на главата на френския пират Жак Ларю — нали помниш, онзи, който беше превзел Грейвзенд. Загадка след загадка — изстена Кранстън.

Той спря пред параклиса „Сейнт Томас“, построен по средата на моста и промърмори:

— Забрави за крадеца на глави. Кой го е грижа? Не и Бърдън, нито пък общинските стражи, които са оглупели от пиене — той кимна към обкованата с желязо врата на параклиса. — Преди години, когато бях слаб и гъвкав като хрътка, с Оливър Ингам дойдохме тук, за да положим рицарска клетва пред краля. Беше толкова отдавна.

Сълзи напираха в очите на сър Джон.

— Сега съм дебел и стар, а Оливър лежи убит, оставен да се разлага в леглото и плъхове да гризат трупа му от една безсърдечна вещица, дошла от ада. Тя го е убила! Ти го знаеш, Ателстан. Аз го знам. Тя го знае.

— И Бог също — добави тихо Ателстан. — Хайде, сър Джон, не мисли за това.