Божият гняв

— Да, лорд Клифорд също ще се опита да открие нещо.

— А какво ще стане в противен случай? — попита с любопитство Ателстан.

— Какво искаш да кажеш, послушнико!?

— Какво ще стане след десет дни?

— Гонт ще изгуби съюзниците си, златото си и властта си.

Кранстън млъкна и се взря в кръщелния купел. Внимателно заразглежда гравюрите по ръба: свети Йоан Кръстител, потопен до кръста в река Йордан, която приличаше на коронера повече на Темза, отколкото на някоя река в Палестина.

— Тези предводители на гилдии… Извини ме, мистрес — в допълнение той се поклони и към дарохранителницата, — но те са ужасни негодници! Подлизурковци, мошеници, коравосърдечни, тъпи псета! — Той изпухтя. — Всичките седяха там и се тресяха като желе — опуленият Гудман, плешивият Маршъл, контето Дени и Съдбъри, чието лице би докарало до отчаяние и някоя свиня. Това, което ме ядосва, послушнико…

— Монах, сър Джон.

— Както казвах, послушнико, това, което ме ядосва е, че знам, че един или повече от тези негодници е убиец. Трябва да е така!

Кранстън щеше да продължи с литанията от ругатни, но Ателстан го изведе на огрените от слънце стъпала на „Сейнт Ерконуолд“. Заключи вратата на църквата, грабна седлото и писмените си принадлежности от дома си, заключи и отиде да изведе Филомел. След като отпи две големи глътки от меха си, Кранстън забрави „проклетите предводители на гилдии“ и продължи да се шегува с Бенедикта. Най-накрая Ателстан успя да оседлае протестиращия Филомел. Окачи торбата си на рога на седлото и внимателно се качи на коня.

Сър Джон доведе коня си, който похапваше от тревата на гробището и се метна на седлото с такава сила, че Ателстан трепна. Нищо чудно, помисли си той, че Крим нарича сър Джон „Трошача на коне“. Свещеникът смушка Филомел и тъй като не беше най-добрият ездач, едва не се сблъска със сър Джон. После погледна гневно усмихващата се Бенедикта и й хвърли ключовете за църквата и дома си.

— Ще наглеждаш ли нещата тук, мистрес?

Прехапала устни, за да не се разсмее, Бенедикта кимна.

— Ще се върнеш ли за вечерня?

Последва ново кимване.

Ателстан смушка Филомел и следван от Кранстън, който пращаше въздушни целувки на Бенедикта, излезе от църковния двор и пое към Лондонския мост.

— Какво ще става на вечерня? — рязко попита Кранстън.

— Ще се срещнем с дявола, сър Джон. Ти, аз и Бенедикта.

Оригването на Кранстън отекна като тръбен звук.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Изчакай и ще видиш.

По-нататъшният разговор се оказа невъзможен — тъй като беше пазарен ден, улиците на Съдърк бяха претъпкани и Ателстан трябваше да маха с ръка на различни енориаши.

— Привет, сър Джон! — изреваха копачът Пайк и калайджията Таб, които седяха пред една кръчма с чаши ейл в ръка.

— Разкарайте се! — изрева коронерът в отговор, доловил присмех в гласовете им.

Минаха покрай „Шарения кон“. Кранстън погледна с копнеж към тъмния му вход и затвори очи, когато усети аромата на вкусните пайове, които се печаха вътре. Но Ателстан отказа да спрат. Най-накрая се наложи да слязат от конете, за да минат през тълпата, която се беше събрала около един уличен певец, който съобщаваше с напевен тон новините на деня.

— Французите акостирали в Рай и изгорили църквата! Шерифът на Лондон е мъртъв, пронизан в сърцето в собствената си градина. Мастър Томас Фицрой е мъртъв и вмирисан като повечето от рибата, която е продал. Видели вещица да прелита над „Сейнт Пол“, а в една къща близо до Кларкънуел се родило момче с две глави!

Уличният певец продължаваше да ниже всичко, което беше научил, смесица от полуистини и лъжи. Ателстан и Кранстън отминаха. На пазарите за зеленчуци близо до моста търговията вървеше бързо: хората вървяха с очи, вперени в стоката и замислено се мръщеха. Сергиите бяха отрупани с най-различни зеленчуци: алени нарове, купчини бял лъскав праз, целина с розовеещи стъбълца и светлозелени листа, бели репи и кафяви кестени. Продавачите крещяха: „Лук от Сейнт Томас!“ „Пресен праз от градината!“. Носачи си пробиваха път със стиснати зъби и мокри от пот жакети, докато вървяха приведени под огромните вързопи на раменете си. Продавач на птици, чиито ботуши бяха изпоцапани с червена пръст от близката тухларна, стоеше до купчина кафези и продаваше конопарчета, червенушки, щиглеци и дори гнезда с яйца. Момиченце в черни дрипи продаваше пореч от малко каче. Детето изглеждаше толкова трогателно, че Ателстан си купи от стоката му за два пенса и Филомел погълна всичко за миг.

Пробивайки си с усилие път, Кранстън и Ателстан минаваха покрай сергии, където продаваха пайове със сирене, гребени, стари шапки, свински крака; точилар, който остреше брадви, крещеше обиди на пристава, който искаше да му вземе наем за сергията. Пред една кръчма заседаваше пазарният съд[5], чиито членове се опитваха ако не да управляват, то поне да поддържат работата на пазара. Въздухът беше изпълнен с пушек и миризми от работилниците на щавачите и плътната маса от потни тела.

— Да му се не види! — въздъхна Кранстън. — Това си е кухнята на дявола!