Божият гняв

Съдърк вече се оживяваше. Търговци и занаятчии бутаха ръчните си колички към моста, докато потни и ругаещи каруцари се опитваха да закарат продукти от провинцията през реката, преди да отворят големите пазари. Двама прокажени, покрити с черни парцали, просеха милостиня пред болницата „Сейнт Томас“, докато местните пристави водеха нощните гуляйджии, които бяха заловили, с вързани ръце и крака към позорните стълбове. Двама пияници, които бяха пикали през прозореца, вече бяха вързани гръб до гръб, с панталони смъкнати до глезените. Те щяха да минат по улиците и да бъдат замеряни с боклуци до обяд, когато някой приятел можеше да ги освободи. Приставите явно бяха нахлули и в някой вертеп, защото в една каруца мрачни проститутки с обръснати до голо глави седяха оковани, докато ги караха към реката, за да изтърпят наказанието си. Жълто куче, чиито ребра се брояха, изръмжа към Ателстан и заподскача с оголени зъби, за да си отхапе от бекона. Ателстан го пропъди, продължи по уличката и почука на вратата на калайджията Таб.

Отвори му сивокосата и притеснена жена на Таб. Ателстан пъхна резена бекон в ръцете й.

— Отче — промърмори тя, — не мога да го приема.

— Можеш — той посочи мърлявите деца, които се държаха за дрипавата й рокля. — И те със сигурност могат. Но не казвай на Урсула.

Той продължи пътя си и се канеше да мине покрай вратата на църквата, когато видя забодено на нея парче пергамент да пърха на вятъра. Прочете надрасканите думи.

Божият гняв ще се прояви като светкавица през облаците.

Той изруга, откъсна пергамента, хвърли го в калта и пренебрегвайки поздрава на Пайк, ядосано се отправи към къщата си.

ГЛАВА 6

Ателстан седеше в нефа на църквата, заобиколен от група младежи и деца. Тъй като беше делник, родителите им бяха присъствали на сутрешната литургия и бяха отишли на работа. Училището на Ателстан, както шеговито го наричаше Кранстън, се събираше два часа преди обяд два пъти седмично, и тогава монахът се опитваше да научи децата на четене, писане, преподаваше им основите на аритметиката и геометрията. Обикновено уроците включваха и вероучение и Ателстан беше изненадан колко бързо и с желание се учеха някои от тях.

Огледа групата. Сърцето му се сви от състрадание, докато гледаше мръсните им, изпити лица, домашно ушитите дрехи и протърканите сандали. Те седяха в кръг, включително Бонавентура, докато Ателстан се опитваше да им обясни, че Бог е навсякъде.

От време на време той хвърляше погледи към сина на Пайк, Томас, който беше седнал плътно до красивата дъщеря на Уоткин, Петронела. Ателстан гледаше катраненочерната коса на момичето, бялата гладка кожа, морскозелените очи. Как беше възможно Уоткин и шишкавата му жена да създадат такова красиво момиче? Томас беше така покорен от нея, че почти не поглеждаше към Ателстан.

— Продължавай, отче! — извика Крим, който му помагаше по време на службите.

— Разбира се.

Ателстан потърка очи. Чувстваше се уморен след мъчителния вчерашен ден.

— Разбира се, Бог е навсякъде, Той вижда всичко и чува всичко.

— И в ръката ми ли? — попита Крим.

— Разбира се.

Крим приближи длани.

— В такъв случай Го хванах.

— Не, не — обясни Ателстан с усмивка. — Не става така, Крим.

— Но нали каза, че Той е навсякъде?

— Крим — Ателстан приклекна и примигна, когато коляното му изпука. — Бог е във въздуха, който дишаме. Той е в нас, част от нас, но същевременно е вън от нас. Като въздуха, който вдишваш и който е в ръката ти.

Звънарят Мъгуорт влетя в църквата и Ателстан примигна, когато подобният на таласъм човечец изчезна в малкото ограждение и заби камбаната като демон. Стана и отупа робата си.

— Сега можете да си поиграете. Крим, не пий от съда със светена вода. Джон и Джеймс — той погледна с шеговита строгост двамата сина на калайджията Таб, които си приличаха като две капки вода с мърлявите си лица и мазните, щръкнали коси, — кръщелният купел не е замък. Можете да играете на стълбите, но не и в църквата. Петронела и Томас, останете за малко.

Останалите деца прикриха с ръце усмивките си и хорово заохкаха и заахкаха, докато Ателстан ги съпровождаше вън от църквата. Всички в енорията знаеха за двете влюбени гълъбчета, освен родителите им.

— Отче?

— Да, какво има? — Ателстан погледна мършавото бяло личице, което надничаше изпод черната островърха качулка.

— Какво има, Роланд?

Момченцето прошепна нещо и Ателстан трябваше да приклекне, за да чуе как синът на ловеца на плъхове Ранулф му обяснява, че баща му иска спешно да го види.

— Да, да — отвърна монахът и се изправи. — Кажи на баща си, че ще се видя с него утре.

Той прехапа устни, за да прикрие усмивката си, защото момчето бе наследило от баща си черти, които го уподобяваха на гризачите, които той ловеше. Роналд изскочи при останалите, а Ателстан се върна при двамата млади влюбени, седнали пред олтарната преграда.

— Отче — Томас се изправи, — скоро трябва да говориш с родителите ни.

— Защо? — Ателстан погледна тревожно момичето. — Случило ли се е нещо?

Тя се усмихна и поклати отрицателно глава, после каза умолително: