Читаем Божият гняв полностью

Те пресякоха моста и навлязоха в Билингсгейт, където рибният пазар беше в разгара си. Врявата от викове и кавги между продавачи и купувачи ги блъсна в ушите като бръмчене на рой стършели. Целият кей сякаш беше покрит с ръчни колички: някои натоварени с кошове, други — с чували. Многобройните мачти на рибарските лодки край брега на реката напомниха на Ателстан за морските пристанища. Миризмата от мидите, червената херинга, хамсията и треската беше почти непоносима.

— Хубава треска, най-добрата на пазара! — изкрещя към тях собственик на сергия.

— Чудесни омари, хубави и евтини! Мъжки раци, всички живи! — надвика го друг.

Кранстън и Ателстан поведоха конете покрай сергиите, където белите кореми на калканите блестяха като огромни перли на фона на кървавочервените омари. Кафяви кошници, пълни с гърчещи се змиорки, стояха около купи с рапани, които се варяха живи над димящите котли.

— Къде отиваме? — прошепна Ателстан.

Кранстън посочи голяма кръчма, която се намираше на чудесно усамотено местенце в далечния край на пазара.

— В „Корабът на глупците“ — отвърна той.

Ателстан изстена.

— Сър Джон, пил си достатъчно кларет.

— Я стига! — надвика Кранстън врявата. — Тук сме, за да се срещнем с Рибарят на хора.

И той отказа да каже повече.

В двора на кръчмата коняр взе конете им и те влязоха в голямото помещение, което миришеше на ейл и осолена риба.

— Ваш слуга — кривокрак кръчмар докосна с почтителен жест перчема си, а алчните му очички нито за миг не се откъсваха от тежката кесия на колана на сър Джон.

— Чаша кларет за мен, малко…

— Ейл — подсказа Ателстан.

— Ейл за писаря ми и още една чаша кларет за Рибаря на хора. Аз, сър Джон Кранстън, коронер на Лондон, искам да го видя.

Поведението на кръчмаря стана още по-угодническо. Той поведе Кранстън и Ателстан, сякаш бяха принцове, до малка ниша с маса под прозореца, гледащ към реката. Донесе две големи чаши кларет, чаша ейл и излиятелно обясни на сър Джон, че е пратил да повикат Рибаря на хора.

— Кой е той? — попита Ателстан.

— Рибарят на хора — отвърна Кранстън, отпивайки от чашата — е кралски служител. Общо са петима и работят по бреговете на реката. Този отговаря за зоната между рибарския кей до Сейнт Ботолф и Пети Уейлс, близо до Тауър.

— Да, но какво правят?

— Вадят трупове от Темза. Жертви на убийство или злополука, самоубийци, пияници. Ако човекът е жив, получават два пенса. За жертва на убийство — три. За самоубийци и жертви на злополуки — само по един.

— Сър Джон.

Ателстан погледна високата, слаба фигура, която безшумно се появи до тях. Кранстън махна с ръка към стола и чашата вино.

— Бъди наш гост, сър.

Мъжът излезе от сенките. Когато седна, Ателстан с мъка прикри отвращението си. Мъжът имаше мазна червена коса, която стигаше до раменете и ограждаше алабастрово бяло лице, безжалостно като смъртта, с рибешка уста, чип нос и очи като черни копчета. Кранстън ги представи и Рибарят на хора погледна безизразно монаха.

— Дошли сте да видите трупа?

Ателстан кимна.

— Подскачаше по водата — каза мъжът. — Подскачаше като коркова тапа. На повечето жертви на убийство връзват камъни, но този беше странен.

— Защо?

— Сър Джон — мъжът отпи от чашата си с безизразно лице и немигащи очи, — много рядко съм виждал клиентите си, преди да умрат. — Но вчера следобед, точно след като пазарът затвори, излязох от „Сейнт Мери ат Хил“ за обичайната си разходка по кея. Обичам да изучавам реката, теченията, вятъра — очевидно това беше любимата тема на този странен човек. — Реката ти казва много. Ако е бурна или вятърът е силен, труповете се носят по средата. Вчера си помислих: реката е спокойна, мисли ми доброто. Ще отнесе труповете към брега.

Ателстан потисна тръпката си.

— Един човек се разхождаше нагоре-надолу, сякаш чакаше някого. Помислих си „Този със сигурност е самоубиец“. Но не исках да бъда алчен, затова отминах. Мъжът стоеше зад сергиите, между тях и реката. Чух вик. Огледах се. Беше изчезнал — рибарят отпи от виното. — Върнах се на кея и видях тялото му да се носи по реката, ръцете му бяха разперени, от раната в гърдите му бликаше кръв. Носех си въдицата.

Мъжът потупа кожените торбички на кръста си.

— Извлякох го, сложих знака си на гърдите му и го отнесох в склада.

— В склада? — попита Ателстан.

— Ще видите.

Кранстън погледна предупредително монаха.

— Нямаше ли други хора? — попита коронерът. — Никого ли не видя?

— Никого. Казвам ти, сър Джон, мястото беше пусто. Не видях никого, не чух никого.

— Но как? — намеси се Ателстан. — Как може някой да се е приближил до Стърми, да е забил нож в сърцето му и да е изчезнал като дим?

Рибарят на хора вдигна рамене и пресуши чашата си.

— Аз само вадя телата — каза той. — Не мога да давам обяснения защо са умрели. Елате, ще ви покажа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

1. Щит и меч. Книга первая
1. Щит и меч. Книга первая

В канун Отечественной войны советский разведчик Александр Белов пересекает не только географическую границу между двумя странами, но и тот незримый рубеж, который отделял мир социализма от фашистской Третьей империи. Советский человек должен был стать немцем Иоганном Вайсом. И не простым немцем. По долгу службы Белову пришлось принять облик врага своей родины, и образ жизни его и образ его мыслей внешне ничем уже не должны были отличаться от образа жизни и от морали мелких и крупных хищников гитлеровского рейха. Это было тяжким испытанием для Александра Белова, но с испытанием этим он сумел справиться, и в своем продвижении к источникам информации, имеющим важное значение для его родины, Вайс-Белов сумел пройти через все слои нацистского общества.«Щит и меч» — своеобразное произведение. Это и социальный роман и роман психологический, построенный на остром сюжете, на глубоко драматичных коллизиях, которые определяются острейшими противоречиями двух антагонистических миров.

Вадим Кожевников , Вадим Михайлович Кожевников

Исторический детектив / Шпионский детектив / Проза / Проза о войне / Детективы