Божият гняв

— Знам, знам — прекъсна го Гонт. — Убит! От неизвестно лице или лица. Тялото му лежи в барака в Билингсгейт. Ами ти, братко? — жестоките му, проницателни очи се впиха в Ателстан. — Изменникът Ira Dei те е удостоил с присъствието си — Гонт се усмихна на изненадата на монаха. — Братко, имаме начини да узнаваме какво става в нашия град. Колкото до Стърми, сър Джон, разбирам, че си запечатал работилницата му.

Кранстън кимна.

— Моите хора счупиха печатите — продължи Гонт. — Претърсихме къщата, но не открихме какъвто и да е знак, че Стърми е направил втора връзка ключове.

— Но е направил — отвърна коронерът.

— И откъде знаеш? — попита пренебрежително Гудман.

— Защо иначе да го убиват?

Гудман направи гримаса.

— Вярвам — продължи Кранстън бавно, — че Стърми е бил изнудван. Както повечето такива хора, той е водел двойствен живот.

Ателстан съзря проблясък на страх в очите на Гудман, но кметът наведе глава, а Кранстън смени темата.

— Ваша светлост, бих могъл да разпитам всички тук — с ваше разрешение, разбира се — къде са били вчера следобед, когато са били убити шерифът и мастър Стърми. Но подозирам, че ще е безполезно.

— Да, така е — провлачи Дени. — Всички имахме работа, сър Джон. Макар че сър Джерард Маунтджой си позволяваше да седи, да пие вино и да говори с кучетата си.

Ателстан внезапно стисна китката на Кранстън под масата и коронерът набързо преглътна въпроса, който се канеше да зададе.

— Тогава, ваша светлост — импровизира той, — защо ме повикахте? Има ли новини?

— Да, две — отвърна Гонт. — Първо, на вратата на общината беше закачена прокламация. Простичко съобщение от Ira Dei. Гласи: „Смърт следва смъртта.“ Какво ти говори това, сър Джон? Или да питам брат Ателстан, който Странно се умълча?

Монахът лекичко потропа с пръсти по масата.

— Предупреждение, ваша светлост, че някой друг от тази стая може да бъде убит.

Ателстан погледна към предводителите на гилдии, но те не изглеждаха обезпокоени от отговора му.

— А има ли ново убийство? — попита Кранстън. — Къде е милорд Клифорд?

— Било е планирано трето — отвърна Гонт. — Лорд Адам е бил нападнат тази сутрин близо до Бред Стрийт, но — слава на Бога — успял да избяга. Сега си почива у дома. Предлагам да го посетите там.

— Това ли е всичко?

— О, не — Гонт бързо се изправи, но продължи да гледа Ателстан в очите. — Верен служител на Короната ли си, братко?

— Кълна се в Бога, да — монахът се опита да овладее паниката си: той беше истинската причина тази група влиятелни мъже да повикат Кранстън и донякъде подозираше какво се крие зад самодоволните им, нетрепващи изражения.

Гонт стоеше и поглаждаше с палец и показалец мустаците си.

— Братко, Ira Dei се е свързал с теб. Като свещеник ти работиш сред бедняците от Съдърк. Колкото и да е Странно, там те обичат и уважават. Ако те помолим, ако кралят ти заповяда, би ли отговорил на Ira Dei, би ли се присъединил към Голямата общност на кралството, за да…

— За да ги предам ли? — рязко попита Ателстан.

— Ваша светлост! — извика Кранстън и бутна назад стола си. — Тази идея е не само глупава, но и прибързана. Брат Ателстан е мой секретар. Аз съм кралски служител. Никога няма да му се доверят.

Гонт поклати глава.

— Сър Джон, ти си противоречиш — каза той, внимателно подбирайки думите си. — Вчера вие с Ателстан заявихте, че Ira Dei или някой от хората му е присъствал на пиршеството. Ако тъй наречената Голяма общност на кралството може да превърне някой от най-доверените ни хора в изменник, защо това да не стане с един беден доминиканец?

— Да, защо не? — обади се Гудман и Кранстън тихичко изстена, когато осъзна, че двамата с Ателстан бяха попаднали в добре заложен капан.

— Кажи все пак, сър Джон, какво мислиш по въпроса? — продължи Гудман. — Не си ли и ти на страната на бедните? Не препоръчваш ли реформи в този град и в графствата, за да облекчиш бремето на бедните търговци и селяни?

— Не можете да ме принудите — тихо се намеси Ателстан.

— Подчинявам се само на игумена си и на Бог.

— А верността ти към Короната? — извика в отговор Гонт.

— Колкото до игумена ти, вече имам разрешението му.

— Ваша светлост, не можете да ме принудите да действам против съвестта си.

Гонт седна и усмихнато протегна отрупаните си с пръстени ръце.

— Стига, братко, какво толкова искаме? Не желаем да предаваш Короната, тъй наречената Голяма общност или себе си.

— А какво искате? — тихо попита Кранстън.

— Нищо особено — промърмори Гонт. — Ira Dei се е свързал с брат Ателстан. Нека нашият верен монах му напише отговор. Кой знае, може този загадъчен изменник да разкрие картите си. Както гласи старата поговорка: „Разтърсиш ли ябълката, от нея могат да паднат чудесни неща.“

Ателстан запази мълчание, отказвайки да обещае каквото и да било и даде воля на гнева си, едва когато излязоха от залата на съвета и заслизаха към приземния етаж на общината. Кранстън беше по-оптимистичен, подпомогнат от още една глътка от меха.

— Смелост, братко — той потупа Ателстан по рамото. — Регентът трябва да е отчаян.

Ателстан спря в подножието на стълбите.