Божият гняв

Кранстън и Ателстан се върнаха в „Сейнт Ерконуолд“. Докато коронерът си почиваше в дома на свещеника, Ателстан отключи църквата и коленичи пред олтарната преграда, за да се помоли. Беше му трудно да се съсредоточи върху думите на псалма и фразата „море от грижи“ привлече вниманието му. Той спря, за да обмисли проблемите, пред които бяха изправени с Кранстън, както и възможността регентът да има шпиони дори в малката му енория. Монахът приседна на пети и се взря в разпятието. Надяваше се посещението му тази вечер да бъде първо и последно; мълчаливо се закле, че ако стане така, ще отдаде цялата си енергия на залавянето на този Ira Dei и на разкриването на ужасните убийства, извършени в Гилдхол и на други места.

Погледна новата, прекрасно издялана статуя на свети Ерконуолд, светецът-покровител на тази енория, и се усмихна. Ерконуолд бил велик лондонски епископ, който се изправял пред много проблеми в оживения град, преди да се оттегли в самотата на манастира в Баркинг. Монахът изпитваше разбиране към него и взрян в неподвижното лице с набожно изражение, така потъна в мислите си, че подскочи, когато леко го докоснаха по рамото.

— Отче, съжалявам.

Ателстан се обърна и видя Бенедикта, която го гледаше тревожно.

— Отче, нали каза да се върна за вечерня?

Ателстан потри очи и се усмихна.

— Бенедикта, много мило, че дойде. Изчакай тук.

Той изкачи стълбите към олтара, отвори дарохранителницата, извади мирото и взе от малката ризница стъкленица със светена вода и ръсило. Сложи ги в малка кожена торба и се върна при Бенедикта.

— Надявам се — каза той с престорена строгост, — че в енорията всичко е наред.

— Спокойно като пред буря — подразни го тя.

Те излязоха от църквата, заключиха я и когато се върнаха в къщата, откриха Кранстън седнал на единствения стол на Ателстан, отметнал глава, да хърка гръмогласно с широко отворена уста, а Бонавентура лежеше свит в широкия му скут.

— Глупав котарак — прошепна Ателстан и внимателно го взе, преди да събуди сър Джон.

Коронерът се събуди премлясвайки, както обикновено, поздрави Бенедикта и по настояване на Ателстан наплиска лицето и ръцете си със студена вода. Върна се освежен и изрева, че е готов да се бори с дявола и всички останали.

Тримата напуснаха „Сейнт Ерконуолд“, потънали в размисли за онова, което предстоеше да се случи, и поеха по тесните улички на Съдърк. Свечеряваше се. Продавниците и сергиите вече бяха затворени, тълпите се прибираха вкъщи. Работата за деня беше свършила, а опасните нощни птици от квартала, гуляйджиите и обитателите на подземния свят щяха да изпълзят от мишите си дупки, едва след като паднеше мракът. Те спряха, преди да пресекат голямата улица, която водеше към Лондонския мост, за да изчакат голяма група конни рицари с ярки многоцветни наметала, закачили големите си бойни шлемове на рогата на седлата. Оръженосци и пажове яздеха зад тях и носеха щитове и копия. Следваха две дълги колони прашни стрелци, които се насочиха през Съдърк към стария път на юг към Дувър.

— Непрекъснато сноват напред-назад — отбеляза Кранстън. — Сега французите нападат всички важни пристанища край Тясното море и на регента отчаяно му трябват войници. Ако изтегли още войски от Хедингам и другите замъци северно от Лондон, това може да предизвика избухването на бунта.

Кранстън наблюдаваше стрелците, които минаваха покрай тях — късо подстригани, калени, с обветрени лица — ветерани, които щяха набързо да се справят с неопитните селяни.

— Какво ще правиш? — запита той внезапно Ателстан. — Искам да кажа, когато започне бунтът?

Монахът направи гримаса.

— Ще изпратя Бенедикта надалеч, както и всички други, които искат да не бъдат в окото на бурята. Аз ще остана в църквата си.

Ателстан също изучаваше войниците. Те му напомниха за краткотрайния набег с английската армия във Франция, в който се беше включил с брат си Франсис. Той се беше върнал, а Франсис беше заровен в общ гроб на бойното поле. Както обикновено, когато се сети за него, Ателстан затвори очи и бързо прошепна заупокойна молитва за спасението на душата му.

Продължиха пътя си и най-накрая пристигнаха в тясната триетажна къща на Хобдън. Ателстан погледна нагоре. Зърна самотна свещ да гори на прозореца на втория етаж и потръпна.

— Христос и всичките му ангели да ни пазят! — каза той тихо, преди да почука на вратата.

— Не се тревожи! — успокои го коронерът. — Джак Кранстън е тук!

— Да — отвърна Бенедикта. — Ангелите ни се явяват във всякакъв вид и форма.

Кранстън се канеше да отвърне нещо саркастично, когато вратата се отвори. Уолтър и Елинор Хобдън ги поздравиха. Ателстан не ги хареса от пръв поглед. Мъжът изглеждаше лукав и потаен, а с острите си черти и зорки очи Елинор приличаше на същинска вещица.

— Отче, добре дошъл.

Семейството им направи път и ги покани да влязат. Ателстан влезе в тъмния коридор, опитвайки се да овладее тревогата си, както и тръпката на отвращение, която го накара да трепне и да се напрегне, сякаш очакваше удар.