Божият гняв

— Доведох сър Джон — каза той неуверено. — Сър Джон Кранстън, коронер на града. А това е мистрес Бенедикта от моя енорийски съвет — той се усмихна смутено. — В такива случаи е най-добре да има свидетели.

Съпрузите, които стояха от двете страни на огъня, го гледаха с нетрепващ поглед и Ателстан положи усилия да овладее нарастващото си безпокойство. Какво ставаше тук, зачуди се той. Защо тази къща го караше да се чувства толкова неспокоен? Той едва познаваше семейството, но атмосферата в дома им му се струваше потискаща, изпълнена с безмълвно зло.

— Къде е дъщеря ви? — попита той, осъзнавайки колко мълчаливи са Кранстън и Бенедикта.

Погледна през рамо. Обичайно веселото изражение на коронера сега беше мрачно и сурово, сякаш къщата беше изсмукала част от жизнерадостта му.

— Елизабет е горе — промърмори Уолтър. — Отче, донесохте ли миро и светена вода?

— Разбира се.

— Скоро ще започне — обади се Елинор Хобдън. — Щом падне мрак, демонът се проявява.

— По какъв начин? — рязко попита Кранстън, преди Ателстан да успее да го спре.

Уолтър вдигна тесните си рамене.

— Отец Ателстан знае — изхленчи той, — че Елизабет говори с гласа на майка си. После започват чукането по стените, вонята, обвиненията.

Гласът му пресекна.

— Как почина жена ти? — попита Ателстан. — Първата ти жена.

— От някакво възпаление — отвърна бързо Елинор. — Повикахме най-добрите лекари, но нищо не можаха да направят. Тя просто угасна. Аз съм далечна братовчедка на Сара и когато се разболя, дойдох да я гледам. Отче, нищо не можеше да се направи.

Ателстан се обърна, когато една прегърбена старица се промъкна като сянка в стаята.

— Това е Ана — обяви Уолтър, — дойката на Елизабет.

Старицата приближи и на набръчканото й лице се появи кисела усмивка.

— Елизабет ме прогони — оплака се тя. — Изобщо не иска да говори с мен.

Ателстан огледа черните очички на Ана, рядката сива коса и тесния нос и усети злоба, която засили безпокойството му.

— Искате ли вино? — попита Уолтър.

— Не, не — Ателстан стисна по-здраво торбата с мирото и стъкленицата със светена вода.

— Мога ли да помогна? — предложи Ана.

— Не — намеси се рязко Елинор Хобдън. — Ана, върни се в кухнята. Ние с Уолтър ще се справим.

Ателстан застана нащрек, когато чу някакъв глас да вика: „Уолтър! Уолтър!“

Погледна Хобдън, чието лице беше пребледняло още повече.

— Пак се започва — прошепна мъжът. — Всяка вечер е така.

— Тихо, човече, просто дъщеря ти те вика.

— Не — очите на Хобдън се стрелкаха като на уплашено животно. — Сър Джон, кълна се, това е гласът на мъртвата ми жена.

Ателстан се постара да прикрие треперенето на краката си.

— Най-добре да се качим — каза той твърдо. — Мастър Хобдън, ще ми покажеш ли пътя?

Като осъден, който се качва по стълбите към бесилото, Хобдън ги поведе по тъмното, виещо се стълбище до втория етаж и по коридора към една полуотворена врата. Бутна я бавно и застана с ръка върху нея, загледан в осветената от свещ стая. Ателстан, Кранстън и Бенедикта, които бяха близо до него, погледнаха към младата жена, която лежеше в средата на голямото легло с разпусната тъмна коса и толкова опъната кожа на бялото лице, че скулите й стърчаха. Тя погледна със стъклен поглед първо баща си, после останалите.

— Гости ли имаш, Уолтър? Свидетели на престъплението ти.

Ателстан гледаше с любопитство как устните й мърдат, но гласът, който се чуваше, беше някак глух и безтелесен.

— Елизабет! — изстена Хобдън. — Престани с това!

— С кое да престана, Уолтър? Ти ме уби, отрови ме с червен арсеник, за да можеш да се ожениш за друга.

— Това не е вярно!

Уолтър се канеше да продължи, когато започна чукането. Отначало бавно, неясно, то постепенно се надигаше нагоре от най-долния етаж на къщата, сякаш някое адско създание на мрака се изкачваше под ламперията, драскайки с нокти.

Бенедикта отстъпи.

— Отче — прошепна тя, — внимавай!

Ателстан влезе в стаята и тръгна към долния край на леглото. Не можеше да откъсне очи от тъмния, стъклен поглед на момичето и устните му, които сипеха порой от обвинения. Чукането продължи като барабанен ритъм и Ателстан запуши носа си заради ужасната миризма, която се понесе из стаята. Събра смелост.

— Елизабет Хобдън, в името на Христа, умолявам те да спреш! Заповядвам ти да спреш!

Ателстан отвори торбата и с треперещи ръце извади стъкленицата и ръсилото. Поръси светена вода пред себе си и направи кръстния знак, но Елизабет продължи да говори, пронизителният й глас повтаряше отново и отново обвиненията срещу баща й. Свещеникът се опита да скрие страха си, докато започна церемонията по прогонването на демона, тържествено призовавайки Христос, благословената Му майка, всички ангели и светии. Думите му бяха удавени от крясъците на момичето и ужасното тропане по стените, а вонята ставаше все по-отвратителна.

Ателстан се опита да продължи, дори когато един тих вътрешен глас започна да му шепне съмнения в собствената му вяра. Погледна през рамо и съзря бялото лице на Бенедикта и Хобдън, който стоеше ужасен на вратата. От Кранстън нямаше и следа. О, сър Джон, помисли си Ателстан, точно сега, когато имам нужда от теб!