Божият гняв

Паят вече беше изчезнал. Двете кучета се облизваха и гледаха с възхищение новия си господар, който беше толкова щедър с храната си. Седяха като статуи, докато Кранстън размахваше пръст към тях.

— Никога — смъмри ги той — не правете това с лейди Мод.

Двете кучета сякаш усетиха важността на думата „Мод“ и Гог дори погледна страхливо към вратата, но влезе Лейф, който се промъкваше в къщата, привлечен от вкусната миризма.

— Време за вечеря ли е, сър Джон?

Кранстън се ухили.

— Ще ти се.

Лейф погледна нервно кучетата.

— Но, сър Джон, цял ден не съм ял.

— За Бога! — Кранстън се върна в коридора, взе наметката си и все още със спомена за заплашителното лице на Розамунд Ингам, сложи бойния си колан.

— Хайде, Боскъм. И ти, Лейф, мързелив просяко! Отиваме в „Светият Агнец“.

Двете кучета се наканиха да ги последват.

— Не, хубавците ми. На място!

Двете животни седнаха, докато Кранстън избута протестиращия Боскъм и нетърпеливия Лейф към вратата.

— Да заключим ли? — попита Боскъм, когато излязоха навън.

— Слушай, човече — отвърна Кранстън, — какво мислиш, че ще направят хубавците, ако някой нощен разбойник направи грешката да влезе?

Боскъм се усмихна.

— Хайде — подкани го Кранстън. — Онзи пай миришеше много вкусно. Редно е да те възнаградя.

Два часа по-късно, натъпкан с кларет и лучения пай на кръчмаря, прегърнал с една ръка Боскъм, а с другата Лейф, Кранстън излезе от „Светият Агнец“ и се огледа.

— Значи си се бил при Поатие? — попита Боскъм.

— Да — отвърна коронерът. — Бях по-слаб и по-хубав…

Канеше се да продължи, когато дочу слаб вик за помощ от една близка уличка. Без да обръща внимание на предупрежденията на Боскъм, Кранстън хукна като стрела в мрака. Видя две фигури в черно, които държаха факла над трета, просната на земята. Кранстън зърна проблясък на метал и чу още един жален стон. Уви наметката си около лявата ръка и се хвърли като нападащ бик.

— Aidez! Aidez![8] — нададе той обичайния вик за помощ към стражата.

Двете фигури се огледаха и той разбра, че нещо не е наред. Не побягнаха, на лицата им имаше маски, а „жертвата“ внезапно скочи на крака. Кранстън спря задъхан и изтри потта от челото си.

— Човек се учи, докато е жив — прошепна той.

Коронерът се наруга, че беше паднал в този познат капан.

Да се притечеш на помощ на предполагаема жертва, само за да попаднеш на засада. Погледна назад към улицата, откъдето приближаваха Боскъм и Лейф.

— Връщайте се! — изрева към тях.

Извади меча си и предпазливо започна да отстъпва. Не смееше да се обърне и да побегне. Можеше да се подхлъзне или да бъде ранен и повален от хвърлен нож. А и беше стар и дебел, докато тримата убийци се промъкваха като зловещи танцьори към него. Кранстън продължи да отстъпва, после се завъртя рязко и залепи гърба си за една тясна стена.

Тримата облечени в черно убийци се приближаваха. Всеки от тях държеше меч и кама. Когато наближиха, се разделиха. Кранстън ги прецени като професионални убийци, много по-опасни от уличните побойници, които щяха вече да са избягали на една миля оттук при вида на оголената стомана. Той се опита да успокои дишането си. Кой ги беше пратил, питаше се. Ira Dei

Кранстън примигна. Не, не, това беше твърде очевидно. После си спомни изпълненото с омраза лице на Розамунд Ингам, неизречените й заплахи и страхът му беше изместен от гняв.

Тримата убийци се прокрадваха напред с протегнати ръце и разкрачени крака в изкусния уличен танц на професионалните бойци. Кранстън гледаше този в средата, долови блясък на око, после премести поглед върху двамата му другари, сякаш се боеше повече от тях.

— Хайде, юнаци! — подразни ги той. — Приклещихте стария Джак, а? Да премерим сили.

Двамата убийци отляво и отдясно се промъкваха напред. Кранстън продължи да мести поглед, но му беше ясно какво правят. Това бяха просто измамни движения. Погледна бързо към средния, който приближи с насочен ниско меч и вдигната кама. Кранстън рязко замахна и стоманата проблесна като дъга. Убиецът умря, преди да се усети, когато мечът преряза оголения му гръклян.

Вече усмихнат, Кранстън парира първо десния, после левия. Усети, че един от нападателите е неопитен и отстъпва повече от нужното. Обърна се и нападна другия, изкарвайки му въздуха. После отстъпи и заби с всичка сила меча си в корема му. Огледа се, но третият нападател вече тичаше като заек в мрака. Кранстън се подпря на меча, вдъхна дълбоко нощния въздух и погледна двамата мъртви убийци.

— Смъртоносни удари — промърмори си той.

Единият лежеше по корем, а другият беше подпрян на стената като счупена кукла. Боскъм и Лейф пристигнаха, накуцвайки, и загледаха с ужас двата трупа, както и променения сър Джон. Лицето му изглеждаше твърдо като желязо в светлината на факлата, която още се търкаляше неизгаснала на калдъръма, където я беше изпуснал един от убийците.

— Сър Джон — Боскъм докосна новия си господар, — сър Джон, съжалявам, че не можахме да помогнем.

Кранстън поклати глава.