Божият гняв

— Да, а понякога с отрови като беладона, ако са много хитри.

Ателстан му благодари усмихнато и отиде до вратата.

— Отче!

Свещеникът се обърна.

— Не, Ранулф, няма защо да питаш — Бонавентура не се продава. Но винаги можем да го направим член на гилдията ви.

Ателстан се сбогува с Ранулф и семейството му. Беше стигнал до средата на уличката, в ума му се въртяха плъхове, отрови, капани и порове, когато рязко спря и зяпна заради идеята, която му беше хрумнала. Усмихна се и погледна към просветляващото небе.

— Боже, благословен да си — прошепна той. — Твоите неведоми пътища са радост за душата ми.

Той почти притича обратно до къщата на ловеца на плъхове и почука на вратата. Ранулф се разтревожи, когато Ателстан го стисна за рамото.

— Отче, какво има?

— Трябва да дойдеш с мен. Веднага, Ранулф. Трябва да отидем при сър Джон! Моля те, нужна ми е помощта ти.

Ловецът на плъхове не чака да го моли втори път. Влезе вътре, даде нареждания на дъщеря си, целуна всички деца и с малка клетка в ръка, в която беше затворен Ферокс, позволи на Ателстан да го преведе забързано през улиците на Съдърк до Лондонския мост.

Розамунд Ингам пребледня, когато отвори след настоятелното им тропане. Застанала на полуотворената врата, тя погледна гневно коронера, а после и Ателстан, зад когото стоеше Ранулф.

— Какво има, мистрес? — поздрави я Кранстън. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Какво искаш?

— Снощи ме помоли да сваля печатите от стаята на мъртвия ти съпруг, затова съм тук — той побутна вратата. — Нали можем да влезем? Много благодаря.

Вътре зърна Албрик в покрития с каменни плочи коридор. Дори отдалеч си личеше, че младото конте е много уплашено.

— Най-добре да ви заведа в стаята — Розамунд бързо си възвърна хладнокръвието и на лицето й се изписа част от предишната студена самоувереност.

Ателстан й направи път да мине пред него.

— Ако обичаш, мистрес.

Кранстън му намигна.

— За послушник, братко, имаш много остър ум.

— Монах! — изсъска Ателстан.

— Още по-добре — отвърна му шепнешком Кранстън, докато се изкачваха по стълбите.

Ателстан сведе поглед, за да не гледа полюляващите се бедра на мистрес Ингам. Родена кокетка, помисли си той, знаейки, че Кранстън би използвал по-груба дума. Погледна дебелия си приятел, който вървеше след него. Макар че на устните на коронера имаше усмивка, светлосините му очи бяха изпълнени със студен гняв. Изкачиха стълбите, Кранстън махна печатите и отвори вратата.

— Те защо са тук? — Розамунд посочи с изящното си пръстче Ателстан и Ранулф.

— Първо, защото са мои служители! — отсече Кранстън.

— И второ, мистрес, защото аз искам да бъдат тук. Предполагам, че нямаш възражения.

Розамунд застана между сър Джон и отворената врата.

— Махна печатите — отсече тя. — Сега можеш да си вървиш.

— Не знаеш ли? — Кранстън повдигна вежди. — Когато кралският коронер разпечатва стая, той трябва да се увери, че тя е във вида, в който я е оставил. Не можеш да възразиш.

Жената сви устни и Кранстън изостави преструвките.

— Не съм тук в качеството си на приятел на покойния сър Оливър — прошепна той, поглеждайки черната рокля на Розамунд. — Предполагам, че заупокойната служба е била кратка и сладка.

— Завърши преди час.

Кранстън я бутна встрани.

— Аз съм кралският коронер — заяви той. — Искам да видя стаята и ще ти бъда благодарен, мистрес, ако ти и онова същество долу се подготвите да отговорите на няколко въпроса.

Розамунд се отдалечи бързо, но Ателстан видя страха по лицето й и разбра, че сър Джон е бил прав. Тя беше убийца и несъмнено бе отговорна за нападението над коронера предишната вечер. Когато последва Кранстън в стаята, Ателстан се помоли безмълвно Розамунд и слабохарактерният й любовник да паднат в капана, който им бяха подготвили, и Ранулф да оправдае очакванията им.

Кранстън огледа спалнята. Беше тиха и мрачна, прашинки танцуваха на светлината, която проникваше през остъкления прозорец. Той отвори капаците на още един, отпи глътка от меха и с невероятна щедрост позволи и на Ранулф да си пийне.

— Така, момко — Кранстън потупа ловеца на плъхове по рамото. — Би ли искал да те назнача за главен ловец на плъхове в Касъл Бейнард, Куинсхайт и Винтри?

Ранулф грейна от удоволствие.

— След време, може би, момко. Но сега ми намери плъхове — за предпочитане, умрели.

Ранулф извади изпод наметката си малката клетка и пусна Ферокс.

— Знаеш какво търсим, само дръж това нещо далеч от мен. Изпитвам ужас от порове. Познавах човек, който позволил на един да му влезе в панталона. Накрая трябваше да го кастрират.

Ранулф се усмихна, докато галеше любопитния пор между ушите. Животното гледаше Кранстън, без да мигне.

— По дяволите! — каза коронерът.

— Сър Джон, ако наистина те е страх — отвърна Ранулф и посочи малка пейка, — може би е най-добре да се качиш там.

Кранстън го изгледа с подозрение, но ловецът на плъхове остана сериозен.

— Винаги съветвам хората, които се боят, да постъпят така.

— Най-добре го послушай — обади се Ателстан с усмивка.

— Знаеш колко те обича Бонавентура. Може и Ферокс да те хареса.