Божият гняв

— Всички сме грешници — отвърна Ателстан. — Но Бог ми е свидетел, че когато си мисля за мистрес Розамунд, слагам граница, между тези, които грешат от слабост и онези, които го правят от злина.

— Което ни връща — изрева Кранстън, който зорко наблюдаваше как продавачът на реликви пирува с нечестно спечелените си пари в ъгъла на помещението — към убийствата в сградата на общината.

Ателстан набързо му разказа за срещата си с копача Пайк. Кранстън го изслуша, облизвайки устни и душейки вкусните миризми, които долитаха от кухнята на кръчмата.

— Пайк трябва да внимава — изръмжа той. — Ако стоиш с по един крак от двете страни на огъня, накрая ще си изгориш топките. Между другото, като си говорим за опасност, отвела ли е мистрес Бенедикта онова хитро момиче при монахините?

— Да, с това с приключено — заяви Ателстан неохотно. Беше съгласен със заключението на Кранстън, но още се чувстваше виновен за случилото се. — Колкото за станалото в Гилдхол — той прокара пръст по ръба на чашата си, — нали разбираш, сър Джон, че тези убийства не са като онези, които обикновено разследваме? Ти знаеше, че сър Оливър е бил убит и че някой в онази къща го е сторил. Същото важи и за другите случаи, които сме разрешавали, било онзи в имението Спрингъл или убийството на сър Ралф Уитън в Тауър миналата Коледа — Ателстан се разгорещи. — Виждаш ли, сър Джон, политическите убийства са различни. Няма лична омраза, нито злорадстване от унищожението на противника, само изгода. С това си имаме работа сега: убийствата на Маунтджой и Фицрой са били хладнокръвно планирани като средство да бъдат объркани плановете на милорд Гонт.

Ателстан изтри устни и преди Кранстън да си поръча още вино, каза на прислужника да си върви.

— Помни, сър Джон, разследването на убийство е като игра на шах. Местиш фигура, после противникът прави своя ход. Рано или късно той ще направи грешка и партията ще приключи. Но сега нашият противник може да е кой ли не — монахът тръсна трохите от расото си. — Три убийства — промърмори той. — Знаем, че са убийства, но почти нищо повече от това. Как е бил отровен Фицрой, след като е ял и пил същото като другите? Как може Маунтджой да е бил намушкан в самотата на собствената си градина? А Стърми? В един миг е стоял на кея, в следващия вече се е носел по Темза с кама в гърдите — Ателстан замълча, защото силно хъркане отговори на думите му. Обърна се и видя сър Джон с отметната глава, затворени очи и блажена усмивка на лицето. — Сър Джон! За Бога! — въздъхна Ателстан. — Даже не мога да ти намеря ребрата, за да те смушкам, толкова си дебел.

— Едър — отвърна сър Джон, отвори очи и облиза устни. — Едър съм, Ателстан — той се почеса по месестия си, червен нос. — Помни, братко, коронерът може да задреме, но никога не спи. Какво искаш да знаеш?

— Стърми… Какво знаеш за миналото му?

— Бог знае! Не мога да се сетя — изръмжа Кранстън и се изправи. — Но трябва да отидем пак в работилницата му.

— Мислех, че хората на Гонт са я запечатали.

— Така е, но получих позволение от регента да сваля печатите, стига милорд Клифорд да присъства.

— Надявах се да се върна в Съдърк.

— Е, не може. Имаме работа. Хайде, братко.

Ателстан последва Кранстън навън, забелязвайки как коронерът умишлено се блъсна в здраво смучещия продавач на реликви.

— Мразя тези негодници! — прошепна сър Джон навън. — Ако можех, щях да ги прогоня от града. С дървото от Светия кръст, което продават, може да се построи цяла флота!

Виждайки, че дебелият коронер е в лошо настроение, Ателстан го хвана под ръка и непринудено насочи разговора към по-приятна тема, питайки го кога очаква да се върне лейди Мод. Скоро откриха къщата на лорд Клифорд — красива триетажна постройка на Парчмънт Лейн — но младият благородник не си беше у дома.

— Отиде при лекаря — обясни им слуга в ливрея, докато ги водеше към малката, уютна дневна. — Но помоли да го изчакате, сър Джон.

Ателстан учтиво отказа напитка, но Кранстън веднага се възползва. Облегна се на тапицирания стол, отпи от кларета и с възхищение огледа разкошната стая. Свещеникът се молеше безмълвно сър Джон да не прекали с пиенето, но същевременно разглеждаше оръжията, подредени с вкус по стените. Имаше чифт кръстосани бойни ръкавици, щит и две алебарди, както и няколко изкусно изработени арбалета.

— Заможен човек — отбеляза монахът.

— Естествено — отвърна сър Джон. — Познавах баща му. Предвождаше отряд стрелци във Франция. Беше свиреп воин, Бог да го прости, а сега и синът му се цели високо.

Ателстан погледна дебелите вълнени килими на излъскания дъбов под, сребърните съдове върху полираната маса, които блестяха на светлината, проникваща през стъклописа на прозореца. Зачуди се защо хора като лорд Адам, които имаха толкова много, винаги ламтяха за повече. Размишленията му бяха прекъснати от самия Клифорд, който влезе припряно в стаята. Той хвърли наметката си на един прислужник и ги поздрави топло. Ателстан забеляза ожулвания и драскотини по лицето на младежа, както и че движеше раменете си много сковано.