Божият гняв

— Вече не беше нужна!

— Глупости. Искала си да скриеш доказателството! Такова нещо не би му минало през ум. Все пак — продължи Кранстън, — ние виждаме онова, което очакваме да видим. От мои приятели лекари разбрах, че настойката от напръстник е прозрачна и безвкусна. Може би си добавила нещичко, за да я сгъстиш малко? Какво имаме тук, жено? Мъж със слабо сърце, който страда ужасно заради невярната си жена и е бил лишаван седмици наред от животворното си лекарство. Да, сър Оливър, Бог да го прости, е умрял от сърдечен пристъп, но предизвикан от теб. Брат Ателстан е теолог — коронерът хвърли бърз поглед към Албрик, който седеше отпуснато на стола, скръстил здраво ръце пред гърдите си. — Той ще ти каже, че има два вида грях. Първият е действие, вторият — опущение. Албрик, знаеш ли какво е опущение?

Младото конте поклати глава.

— Това значи, подли мръснико, че вършиш зло, като не правиш нещо. Може да убиеш човек, като го хвърлиш в реката. Можеш да го убиеш и като не му помогнеш да излезе оттам.

— Какви доказателства имаш? — попита Розамунд.

— Достатъчно, за да ви обеся — отвърна Кранстън и пристъпи напред. — Когато е получил пристъп и е умирал, съпругът ти е размахал ръце, съборил гърненцето и лекарството се разляло. Тази къща е пълна с плъхове, гладни и любопитни.

Кранстън беше толкова бесен, че говореше с мъка.

— Това, което иска да каже коронерът — намеси се Ателстан тихо, — е че плъх, който би гризал човешко тяло, би изпил и всяка течност, която види на пода. Погледнах масата — излъга той. — Видя я и този опитен ловец на плъхове. По нея има следи от плъхове. Следи и изпражнения от тях се виждат из цялата стая — той хвърли бърз поглед на Ранулф, който кимна дълбокомислено. — Но по-важното е — продължи монахът, — както ще се закълне моят приятел, че всеки плъх, който пие настойка от напръстник, би умрял скоро, но не открихме мъртви плъхове в стаята.

Ателстан се постара лицето му да остане безизразно. Знаеше отлично, че нито един съдия не би осъдил някого въз основа на такива доказателства. Сърцето му замря, когато чу, че Албрик изстена. Младежът разтвори ръце и понечи да стане.

— Това са глупости! — отсече Розамунд и в очите й проблесна тържество. — Първо, плъхът може да се е измъкнал и да е умрял на друго място, а ние сме намирали мъртви плъхове в къщата, нали, Албрик?

Пребледнелият младеж само кимна.

— Това е невъзможно! — обади се Ранулф, влизайки в тона на съзаклятниците. — Настойката от напръстник веднага би убила плъх. Бих се заклел в това. Мога даже да ви покажа.

Албрик седна отново и загледа със страх Ателстан.

— Спомена и измяна — бързо каза Розамунд, за да прикрие объркването си.

— Да, така е — отвърна Кранстън тихо. — Снощи бях нападнат от разбойници. Победих ги и арестувах единия — излъга той. — Той призна, че ти си ги наела да ме убият.

— Глупости!

— Изрече името ти.

— Това е нелепо! — усмихна се тя презрително. — Да не би да ме обвиняваш и че съм наела тези трима разбойници?

Кранстън се усмихна.

— Откъде знаеш, че са били трима?

Усмивката застина на лицето на Розамунд.

— Споменаха и теб — Кранстън кимна към Албрик.

— Това не е вярно! — отсече младежът и погледна гневно Розамунд. — Ти каза, че ще е безопасно!

— Млъкни, глупако! — тя седна и скри лице в ръцете си.

Ателстан се отпусна, осъзнавайки, че е забил нокти в дланите си. Отиде до младежа.

— Признай — каза му тихо. — Стани кралски свидетел и кой знае, коронерът може да направи нещо за теб.

Монахът се наведе, потупа ръката на Албрик и се изправи, когато младежът сведе глава.

— Ще призная — прошепна той.

Розамунд вдигна обляното си в сълзи и изпълнено с омраза лице към Ателстан.

— Млъкни, проклет свещенико! Нещастен полумъж! Направих го за теб! — изсъска тя на Албрик. — Направих го заради теб!

Той поклати глава и прошепна:

— Между нас всичко е свършено.

Кранстън се обърна и повика прислужника.

— Бързо иди в кръчмата „Луна и клетка“. Там чакат четирима стражи. Доведи ги незабавно!

Прислужникът се втурна навън. Ателстан и Кранстън отидоха до предната врата и изчакаха стражите да дойдат. Кранстън им даде нареждания, после двамата си тръгнаха, а гневът на Розамунд премина в истерия. Тя проклинаше и ругаеше коронера и монаха, докато войниците оковаваха нея и Албрик.

Когато излязоха на улицата, Кранстън спря с насълзени очи.

— Нищо не мога да кажа — той стисна тържествено ръката на Ателстан, а после и на Ранулф. Изтри една сълза. — Елате. Не отидох на погребението на Оливър, но нека ви почерпя за упокой на душата му — той посочи Ферокс, който кротко спеше в клетката си. — А нашият малък приятел тук ще може да се прибере пиян.

ГЛАВА 10

Час по-късно доста подпийналият Ранулф с още по-почерпения пор излезе от „Луна и клетка“, мърморейки, че трябва да се върне в Съдърк. Кранстън изпрати с поглед излизащия ловец на плъхове, после каза сърдечно:

— Добър човек, братко. Винаги съм смятал енориашите ти за банда грешници, но той е добър човек.