Божият гняв

— А можеш ли да му предадеш съобщение?

— Мога да говоря с някои хора. Защо? — по лицето на Пайк се изписа загриженост. — Отче, внимавай. Не се захващай с такива опасни хора, независимо дали са благородници или селяни. Знаеш ли какво мисля аз? Това е бой между плъхове и порове кой да управлява кокошарника.

Ателстан се усмихна, трогнат от загрижеността на Пайк.

— Съобщението е просто. Кажи, че брат Ателстан, който служи в „Сейнт Ерконуолд“, иска да се срещне с Ira Dei.

Той накара Пайк да повтори съобщението.

— Това ли е всичко, отче?

— Да, това е. Достатъчно те забавих. Съжалявам, че избухнах.

Пайк вдигна рамене.

— Получих си заслуженото, отче. Но нали ще ми помогнеш?

— Разбира се!

— Никога няма да го забравя, отче.

Пайк изчезна. Ателстан си помисли за върлинестия син на копача, лудо влюбен в дъщерята на Уоткин и погледна Бонавентура, който ги беше наблюдавал внимателно.

— Е, мой хитри котарако — прошепна той, — може би неделната сутрин няма да е толкова ужасна.

Ателстан огледа църквата и си спомни обещанието към друг енориаш. Заключи вратата и забърза по улиците към къщата на ловеца на плъхове Ранулф — малка двуетажна постройка, разположена на ъгъл. Бледият, изпит ловец на плъхове го очакваше. Многото му деца, които приличаха на него, се събраха зад баща си на вратата, за да поздравят свещеника с „добре дошъл“. Когато влезе в тъмния коридор, той си спомни, че Ранулф беше вдовец, чиято жена беше починала при раждане преди пет години. Следван от челядта си, Ранулф покани Ателстан в малката си дневна. Докато сядаше, монахът усети необичайна миризма. Ловецът на плъхове седна на стола срещу него, а децата го наобиколиха, вперили очи в свещеника.

— Харесва ли ти миризмата, отче?

— Да, Ранулф, не е неприятна.

Бащата потупа черния си жакет.

— Втривам в него анасон и мащерка. На плъховете им харесва.

Той млъкна, докато най-голямата му дъщеря, облечена в дрипава черна рокля, тържествено поднесе на Ателстан и баща си купи с вкусна супа. Докато я чакаха да приключи, монахът се озърна: в един ъгъл имаше клетка с врабчета, в друг висяха въдици, кожа от язовец, оловни тежести и куки за змиорки.

— Обичаш ли плъхове? — попита внезапно Ранулф.

Ателстан го изгледа удивено.

— Има четири вида плъхове, отче. Живеят в хамбарите, в канавките, край реката и по улиците. Най-лоши са тези от канавките — те са черни — той запретна ръкава на черния си жакет и показа ръка, обсипана с белези от стари рани. — Черните плъхове са копелета, отче. Извинявай, но са истински копелета! Четири пъти едва не умрях от ухапванията им. Веднъж зъбът на един плъх се счупи в пръста ми — той протегна ръка. — Беше много зле, поду се, загнои. Трябваше да вадят парчетата с щипци. Навсякъде са ме хапали, отче.

Ателстан подскочи, когато малко космато животинче изскочи отнякъде, покатери се по крака на ловеца и седна в скута му.

— Това е Ферокс — обяви Ранулф, — моят пор.

Ателстан невярващо гледаше черните очички на създанието, което бръчкаше нос.

— Ферокс означава „свиреп“ — продължи Ранулф, без да даде възможност на Ателстан да каже нещо. — Поровете са много опасни, но Ферокс е добре дресиран. Пратил е поне хиляда плъха на оня свят.

Ателстан скри усмивката си, довърши супата и върна купата и калаената лъжица на момичето. Другите деца гледаха баща си с ококорени от възхищение очи. Свещеникът погледна леко щръкналите зъби на ловеца на плъхове, острия нос и бялото му лице с бакенбарди и си спомни разговора с Пайк. И Ранулф беше същият: трудолюбив човек, добър баща, един от обикновените хора на земята, далеч от власт и богатство, но близо до Бог.

— Ранулф, искаше да говорим за гилдията.

— Да, отче, бихме искали да се събираме в „Сейнт Ерконуолд“ — Ранулф преглътна смутено. — Гилдията ще се събира за литургия, а после ще празнуваме в нефа, ако си съгласен, отче.

Ателстан тържествено кимна.

— Всяка трета събота от месеца.

Ателстан отново кимна.

— Ще ти плащаме две лири и петнайсет шилинга на всеки три месеца.

Ателстан предположи, че ловецът на плъхове смята сумата за много малка.

— Това е напълно задоволително — отговори той бързо.

— Сигурен ли си, отче?

— Разбира се.

— А жените и децата могат ли да присъстват?

— Защо не?

— И ще благословиш поровете и капаните ни?

— Несъмнено.

— А знаеш ли кой светец би могъл да ни бъде покровител, отче?

Ателстан го погледна.

— Не, Ранулф, още не знам, но съм сигурен, че ще ви намеря.

Ранулф въздъхна с облекчение и се изправи.

— В такъв случай, отче, имаш нашите благодарности. Осрик, главният ловец на плъхове в Съдърк, ще състави договора. Има познат писар в „Сейнт Пол“.

— Аз ще го напиша безплатно — отвърна Ателстан и се изправи.

Ранулф засия от удоволствие и плесна с ръце, докато децата, доловили доброто му настроение, заподскачаха около свещеника, сякаш той беше техният светец-покровител. Той зърна един капан да виси на стената и внезапно си спомни за бедния приятел на Кранстън, Оливър Ингам.

— Кажи ми, Ранулф, чувал ли си плъх да е нагризвал труп?

— Да, отче, те ядат всичко.

— И вие ги убивате с помощта на капани или порове?