Божият гняв

Кранстън не чака втора покана, а се изправи като колос върху малката пейка. Опря гръб в стената и започна да се подкрепя с големи глътки от чудодейния мях. Ранулф приближи Ферокс до устните си и му прошепна нещо на ухото.

— Какво правиш? — изрева Кранстън.

— Казвам му какво да прави.

— Не ставай глупав, човече!

Ранулф внимателно остави Ферокс върху дъските на пода. Няколко минути порът души, преди да се спусне като стрела под голямото легло. Ателстан отиде до малката маса и взе глиненото гърненце. — Казваш, че тук е била настойката от напръстник?

Кранстън, който беше впил очи в леглото, само кимна.

— И е била съборена, а лекарството се разляло?

— Да, да, братко, но остави това. Какво прави проклетият пор?

Кранстън получи отговора си. Внезапно изпод леглото се чуха звуци от борба и Ферокс се появи с окървавена муцунка, влачейки дебел кафяв плъх с дълга опашка.

— Добро момче! — прошепна Ранулф.

— Проклетото нещо е глупаво като теб, Ранулф! — изрева Кранстън. — Не е тук, за да убива плъхове, а за да търси вече умрели! — Ранулф вдигна умрелия плъх, отвори прозореца и го хвърли на улицата. Ферокс отново тръгна на лов. Минутите минаваха. Ателстан наблюдаваше прилежния малък пор и се опитваше да не гледа Кранстън, който, след като беше отпил много глътки от меха, започваше опасно да се олюлява на пейката. Ранулф продължи да вдига порчето и да го пъха под шкафовете и зад сандъците. Понякога порът се връщаше, друг път следваше зловеща борба, писък и той се появяваше с поредния убит плъх. Ателстан отмести поглед, когато Кранстън започна да бълва проклятия. По едно време Розамунд се качи и почука на вратата. Коронерът й изрева да се разкара и нареди на своя „ухилен послушник“, както нарече Ателстан, да пусне резето на вратата.

Най-накрая Ранулф приключи. Ферокс беше прибран в клетката си. Кранстън слезе от пейката и тримата започнаха да местят леглото и различните мебели, Ранулф дори повдигна дъските на пода, но не успяха да намерят нищо. Накрая, зачервени и потни, те застанаха в средата на стаята. Въодушевлението на Кранстън беше явно. Той потупа Ателстан и Ранулф по раменете и се извини на ловеца, че му е крещял.

— Ще те почерпя с най-хубавия кларет в Лондон! — закле се той. — И едно питие за малкия ти приятел.

— Той обича малвазия, сър Джон.

— Доколкото зависи от мен, може и да се окъпе в нея. Сигурен ли си?

Ранулф кимна.

— Тогава да опитаме с гърненцето.

Той го взе, напълни го до ръба от меха и го вдигна към устните си.

— Сър Джон, сигурен ли си?

— За Бога, Ателстан, сега ще разберем — той отпи от гърненцето, а после го пресуши. — Alea Jacta! — заяви след това.

— Жребият е хвърлен. Да идем при кучката долу.

Всички слязоха в дневната, където намусената Розамунд и много по-нервният Албрик седяха и ги чакаха.

— Сър Джон! — жената скочи на крака. — От един час си в къщата ми. Сега си върви.

— Още не съм свършил — отсече той и се приближи към нея.

— Защо, какво още искаш? Пак ли тези нелепи обвинения?

Кранстън си пое дълбоко дъх.

— Розамунд Ингам и ти, Албрик Тотнес, аз, сър Джон Кранстън, кралски коронер на града, ви арестувам за убийство и измяна.

Розамунд пребледня и зяпна. Албрик се прегърби, очите му овлажняха, челюстта му се отпусна. Ателстан осъзна, че той ще е по-лесна плячка. „О, Боже“, спомни си той думите от Писанието, „протегни ръка и покажи справедливостта си.“

Скоро Розамунд се овладя.

— Убийство? Измяна? Що за глупости са това?

— Много добре знаеш, мистрес — Кранстън извади от широкия си ръкав гърненцето, което беше взел от стаята горе.

— Ще потвърдиш ли пред свидетели, мистрес, че в това гърненце е било лекарството на покойния ти съпруг, настойка от напръстник или дигиталис? Доколкото разбрах, лекарство, което може да подсили сърцето, ако се взема в малки дози?

— Да, в него. Нима ще кажеш, сър Джон, че съпругът ми е пил твърде много от него? Той настояваше да си налива сам. Никой друг нямаше право да го докосва.

Кранстън кимна.

— А ще потвърдиш ли пред свидетели, че това е гърненцето, останало в стаята на съпруга ти, когато я запечатах, и че в предсмъртните си мъки мъжът ти го е съборил?

— Да, да.

Кранстън се обърна, когато дочу шум до вратата и видя стария прислужник.

— Точно навреме — изръмжа той. — Имам нужда от още един свидетел. Кажи ми, мистрес — Кранстън отново се обърна към жената, — опитвала ли си някога настойка от напръстник?

— Не, разбира се! Сър Джон, ти си пил!

— Да, пил съм. Пих дори от това гърненце.

Ателстан бързо погледна Албрик, който, макар и страхливец, вече беше разбрал накъде върви разпитът на коронера и това изглежда само увеличаваше ужаса му.

— Е — безизразно каза Кранстън, — настойката от напръстник е почти без вкус. Така си убила мъжа си. Той е държал по-голямата част от лекарството в запушена стъкленица в килера. Но не е знаел, че може би месец преди смъртта му ти си изляла настойката и си я заместила с най-обикновена вода.

— Не ставай глупав, съпругът ми щеше да забележи!

Сър Джон се усмихна.

— Къде е стъкленицата?

— Изхвърлих я! — заекна Розамунд.

— Виж ти — провлачи Кранстън, — и защо го направи?