Божият гняв

— Вече си знаят мястото, както всички в тази къща.

Кранстън се вцепени още повече, доловил намека в думите на жена си. Внезапно Мод стисна ръката му.

— Ти си добър и великодушен човек — прошепна тя. — Щях да се ядосам, ако беше постъпил иначе. Как може човек като Боскъм да бъде изхвърлен на улицата, а две прекрасни Божии създания да бъдат жестоко убити? Не харесвам регента и Боскъм ми разказа за случилото се в Гилдхол.

Кранстън го стрелна с поглед. Икономът се беше заклел, че няма да пророни и дума за нападението на улицата. С все същия стъклен поглед, той кимна едва забележимо. Кранстън се успокои и като видя накъде духа вятърът, свали наметката си, метна я на масата и обхвана жена си в мечешка прегръдка.

Това беше сигналът да се разрази хаос. Кучетата започнаха да вият, Боскъм се притесни. Лейди Мод настоя Кранстън да седне на стола с висока облегалка, а Ателстан срещу него, докато тя поднесе на своя господар и съпруг нещо достойно за него.

Най-после суматохата престана. Сър Джон и Ателстан си размениха новини и клюки с лейди Мод. Потна прислужница свали двете пищящи деца. Той ги сложи на коленете си, от което и двете се зачервиха от гняв. Ателстан се порадва на здравите бебета, после отправи изпълнен с възхищение поглед към лейди Мод: тайно се чудеше как деликатна, дребна жена като нея е родила най-едрите бебета, които беше виждал. Приличаха си като две капки вода, а сега дори още повече, с пълните бузки и голи главички.

Гог и Магог отидоха да душат, да ближат и да се бутат, докато дори Кранстън, който душа даваше за такъв хаос, заяви, че е достатъчно и се оттегли в кабинета си. Щом с Ателстан влязоха в неговото „убежище“, коронерът се облегна на вратата и избърса потното си чело.

— Бог да ни пази! — прошепна той. — Добре, че лейди Мод реши да бъде милостива. Вярвай ми, братко, старият Джак Кранстън не се бои от нищо, освен от гнева на жена си.

Ако не броим Ферокс и Бонавентура, помисли си Ателстан, но запази това за себе си.

— Сега — заяви Кранстън — да погледнем записките ми — той отвори капака на голям, обкован с желязо сандък и започна да рови като голямо куче, хвърляйки парчета пергамент през рамо. Коронерът мърмореше и ругаеше, докато развиваше свитък след свитък, само за да ги захвърли настрана.

— Най-после! — изграчи той триумфално, клекнал на пода, с опрян в стената гръб. Прочете свитъка, поглъщайки жадно съдържанието му, като от време на време подвикваше и се пляскаше по бедрото.

— Мръсни малки тайни! — той хвърли пергамента на пода и потри ръце. — И старият Джак ги знае всички — той стана, подаде пергамента на Ателстан и се качи по стълбите, откъдето изрева на Боскъм:

— Иди в общината и кажи на кмета и предводителите на гилдиите, че коронерът иска веднага да разговаря с тях за тайните на мастър Стърми — той се усмихна на пребледнелия прислужник. — Не се плаши толкова! Само им предай каквото казах и гледай лицата им. Ще бъда в залата на съвета след час.

Кранстън се върна, за да подреди кабинета си, докато Ателстан седеше на столче и четеше пергамента.

— Не мога да повярвам — промърмори той.

— О, така е — усмихна му се закачливо Кранстън.

— Където има богатство, има и грях. И всички са били замесени по един или друг начин.

Ателстан продължи да чете. Пергаментът беше две стъпки дълъг, почеркът — дребен и сбит. Съдържаше записки, доклади, съобщения и описания. Монахът трябваше да го отнесе до прозореца, за да го проучи по-внимателно.

— Забеляза ли и едно друго име, сър Джон?

— Кое?

— Мастър Никълъс Хъси, хорист в „Сейнт Пол“.

Кранстън се приближи и прочете реда над пръста на Ателстан.

— Да му се не види! — каза той тихо. — Братко, прав си.

Ателстан продължи да чете. Боскъм се върна, ухилен до ушите, за да каже, че предводителите на гилдиите и кметът са готови да се видят незабавно със сър Джон. Сумтейки като бик, Кранстън грабна наметката си и почти изтича надолу, крещейки на лейди Мод, че излиза. После тръгна през Чийпсайд с лукава усмивка. Ателстан бързаше зад него, опитвайки се да дочете доклада, но накрая се отказа и прибра свитъка в торбата с писмени принадлежности.

— Много ще се забавлявам — тихо каза Кранстън. — Само гледай лицата им, Ателстан.

Кметът и предводителите на гилдии чакаха в залата на съвета. Ателстан забеляза, че прислужниците бяха освободени и че не им предложиха напитки, когато ги поканиха да седнат на голямата овална маса. Гудман изглеждаше разтревожен и изпъкналите му очи сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат. Съдбъри и Бремър видимо се потяха. Маршъл чешеше плешивата си глава и не смееше да ги погледне в очите, а Дени беше зарязал контешките си маниери и гледаше нетрепващо в сър Джон като подплашен заек, срещнал невестулка.

Гудман се прокашля.

— Сър Джон, искал си да ни видиш.