Божият гняв

— О, да. Когато и ако избухне бунтът, мислиш ли, че селските водачи ще правят разлика между един и друг владетел? Не си ли чувал песента им, братко: „Когато Ева е предяла, а Адам копал земята, къде тогаз е бил аристократът?“

— Кранстън отпи от чашата си. — Онова, което ме тревожи повече, братко, са подобните на Гудман, Дени и Съдбъри, които биха искали да видят Лондон без крал, управляван от влиятелни търговци, като градовете, с които търгуват: Флоренция, Пиза и Генуа. Толкова много хора участват в тази игра — промърмори той, — че Бог ми е свидетел, трудно е да различиш добрите от лошите — той изрева да му донесат нова чаша ейл. — Но когато Хъси дойде, ти казваше, че Гонт има шпионин в енорията ти?

Лицето на Ателстан стана безизразно и той стисна устни. Кранстън разбра, че монахът беше изпаднал в един от редките си пристъпи на гняв.

— Подозираш ли някого?

— За момента, сър Джон, с твое позволение, ще си замълча. Но да, подозирам някого.

Те поседяха още час, защото Кранстън реши да хапне в кръчмата, вместо да се връща в празната си къща. Сенките започнаха да се удължават. Когато пазарът затвори и прибраха сергиите, кръчмата започна да се пълни с подгизнали от пот чираци и занаятчии с дрезгави гласове, които умираха от желание да утолят жаждата си. Ателстан и Кранстън взеха конете си и поеха обратно по опустяващите улици към Лондонския мост.

Тълпите се бяха прибрали и беше лесно да се придвижват. Ателстан започна да се подготвя за посещението си у Хобдън и екзорсизма на младата Елизабет.

— Правил ли си го преди? — запита любопитно Кранстън, гледайки с едно око добре познат апаш, който следеше уморен на вид занаятчия.

— Какво да съм правил, сър Джон?

— Истински екзорсизъм.

Внезапно Кранстън се обърна и извика през улицата:

— Фаулпай!

Джебчията се обърна сепнато.

— Фаулпай, момчето ми! — изрева Кранстън. — Държа те под око, проклет малък крадец! Сега бъди добро момче и се разкарай.

Едноокият занаятчия спря и се обърна, стреснат.

— Какво става? — извика той.

Кранстън кимна и посочи Фаулпай, който тичаше към Ийст Чийп бързо като хрътка.

— Един нехранимайко се интересуваше от парите ти.

Занаятчията се усмихна с благодарност и коронерът се обърна отново към смълчалия се събеседник.

— Е, братко? — попита той между две глътки от чудодейния мях. — Прогонвал ли си дявола или някой от слугите му?

Ателстан се усмихна леко и поклати глава.

— Аз съм виждал екзорсизъм — продължи Кранстън. — Истински. Преди петнадесет години в „Сейнт Бенет Шиърхог“. Знаеш ли църквата?

Ателстан кимна.

— Младо момче беше отведено там от болницата „Сейнт Антъни ъв Виен“. Какво да ти кажа — Кранстън отново отпи от меха, — братко, още имам кошмари! Екзорсистът беше от онези редки хора, истински свят монах — Кранстън се подсмихна на собствената си шега. — А аз бях един от официалните свидетели, назначени от лондонския епископ. Доведоха едно момче на не повече от четиринадесет лета и го оковаха с вериги на олтарния стол, близо до преградата — коронерът спря, за да прочисти гърлото си, сега Ателстан слушаше с интерес. — Това момче — продължи той — говорело на странни езици, издигало се над земята и нещо още по-лошо, казвало на хората тайните им.

— Какво стана? — с любопитство запита Ателстан.

— Екзорсистът започна церемонията и момчето изведнъж се промени. Разбесня се, започна да ругае свещеника с всички грозни думи, които знаеше. Има една част от церемонията, когато екзорсистът…

— Тържествено призовава?

— Да, тържествено призовава демона и го пита как се казва. Гласът на момчето, обичайно тънък и писклив, изведнъж стана дълбок и плътен. „Аз съм богът на свинете“, отвърна то — Кранстън поклати глава. — Изведнъж стана тъмно и замириса ужасно на разложение. После екзорсистът стигна края на ритуала, когато трябваше да прогони демона, обсебил момчето, и демонът попита: „Къде да отида? Къде да отида?“ — Кранстън млъкна и дръпна юздите на коня си.

— Моля те, продължавай, сър Джон.

— Имаше още един свидетел. Млад правник, който работеше в адвокатските кантори на Чансъри Лейн. Беше гледал ритуала с насмешка и когато демонът изкрещя „Къде да отида? Къде да отида?“, този млад умник внезапно прошепна: „Ами да дойде в мен“.

Сър Джон се обърна на седлото.

— Братко, не те лъжа. Обладаното момче се отпусна като мъртвец. Чух свистящ звук, сякаш връхлиташе огромна птица, и младият правник внезапно бе вдигнат от земята и запратен към една колона. Дни наред беше в безсъзнание.

Кранстън смушка коня си.

— Защо ми казваш това, сър Джон? Да ме уплашиш ли се опитваш?

— Не — лицето на Кранстън остана сериозно. — Това е единственият случай, когато съм присъствал на подобна сцена и си научих урока. Мога да различавам истинските сили на мрака и безбройните номера на шарлатаните, братко. Вярвай ми, виждал съм ги всички. Гласове в нощта, следи от стъпки по прашни стълби, дрънчене на вериги в мазето — той се усмихна. — Затова вярвай на стария Джак Кранстън. Донеси си мирото и светената вода, но ме остави да използвам и своите средства.

ГЛАВА 8