Божият гняв

— Срещата беше доста плодотворна, нали, сър Джон?

Кранстън се усмихна.

— Да. Имаме две сочни хапки. Първо, откъде знае Дени, че шерифът си е говорел с кучетата? Доста обстойно наблюдение за човек, който уж не се е доближавал до шерифа, докато той се е припичал на слънце в беседката си.

— Ами смущението на Гудман? — попита Ателстан.

— Да, да. Мисля, че мъртвият ключар е имал някаква мрачна тайна, която кметът знае.

Кранстън погледна остро Ателстан.

— Но има още нещо, нали, братко?

Монахът отмести поглед, но сър Джон долови тревогата в тъмните му очи. Ателстан промърмори нещо.

— Какво, братко?

— Кажи ми, сър Джон, нали регентът има цял легион шпиони?

— Легион е точната дума, братко. Те са като мравуняк, щъкат навсякъде из града. На никого не може да се вярва, това включва дори хора като просяка Лейф. Такива хора не са порочни, но понеже са много бедни, лесно могат да бъдат купени.

Кранстън пристъпи по-близко и Ателстан се постара да не трепне от винените пари в дъха му.

— Разбира се — прошепна коронерът, — ти се питаш как Гонт е разбрал за Ira Dei.

Ателстан се канеше да отговори, когато и двамата чуха някакъв шум. Обърнаха се и видяха сър Никълъс Хъси, кралският наставник, да стои зад тях.

— Сър Джон, братко Ателстан — любезният придворен с посребрени коси се поклони леко. — Дочухме, че сте в Гилдхол. Негово величество кралят моли да му отделите малко време.

Ателстан огледа с любопитство смуглия мъж, правник по образование. Дискретният контрол на Хъси над краля, умелият начин, по който манипулираше младежа, вече си личаха. Забеляза яркосините му очи, чисти като лятно небе. Но съзря и лукавство в изражението му и набързо заключи, че Хъси може и да е по-опасен от регента. Кранстън също мълчеше и се чудеше колко от разговора им беше дочул учителят. После коронерът се усмихна.

— За нас ще бъде чест — каза той тихо.

Хъси ги поведе по един коридор и за тяхна изненада накрая се озоваха в онази част от градината на общината, където бе убит Маунтджой. Младият крал, облечен в проста жълтозелена туника, с разрошени коси, седеше на покритата с мъх скамейка. До него бяха оставени боен колан и ловни ботуши с шпори. Малък арбалет лежеше зареден в краката му и по следите от кал по лицето и ръцете на младежа Кранстън разбра, че е бил на лов, вероятно в горите и полята северно от Кларкънуел. Двамата с Ателстан се поклониха, но Ричард пренебрегна условностите и посочи мястото до себе си, безцеремонно избутвайки колана и ботушите.

— Сър Джон, братко Ателстан — със светнали очи кралят им направи знак да седнат. — Чичо не е тук, затова мога да правя каквото искам. Сър Никълъс, ще останеш ли?

Учителят се поклони. Ателстан беше достатъчно бърз, за да забележи погледа, който си размениха двамата. Ричард стисна огромната ръка на Кранстън и се приведе напред, така че и Ателстан да чуе заговорническия му шепот.

— Открихте ли вече убиеца?

— Не, ваше величество.

— А кой е Ira Dei?

Кранстън отново поклати отрицателно глава. Ричард се усмихна.

— Но чичо ми е ядосан. Чух го да крещи — продължи той. — Обвинява всички. Кметът Гудман и дори чичовото протеже лорд Клифорд също не бяха пощадени. Мислите ли, че ще убият чичо ми?

Кранстън погледна сурово момчето.

— Ваше величество, как може да говорите така?

— Много лесно, защото чичо би искал да стане крал.

— Ваше величество, този, който ви казва това, е предател и негодник. Един ден вие ще бъдете крал. Велик владетел като баща си.

Очите на Ричард се замъглиха, когато Кранстън спомена брата на Гонт, прочутия Черен принц.

— Добре ли познаваше татко, сър Джон?

Погледът на Кранстън омекна.

— Да, сир. Стоях до него при Поатие, когато французите се опитаха да направят пробив в редиците ни.

И, подтикнат от молбите на Ричард, коронерът разказа в пълни подробности за последните етапи от прочутата победа на Черния принц. Ричард слушаше с ококорени очи, докато Хъси не се намеси, изтъквайки, че коронерът е зает човек и си има друга работа. Кралят ги освободи и горещо им благодари. Тъкмо си тръгваха, когато Ричард изтича на пръсти по тревата и възбудено ги дръпна за ръкавите.

— Ако намериш Ira Dei — прошепна той ентусиазирано, — доведи ми го, сър Джон!

Кранстън се усмихна и се поклони. Двамата с Ателстан минаха през общината и излязоха в жегата навън.

— Какво беше това? — промърмори Кранстън.

Ателстан поклати глава. Едва когато се настаниха удобно до прозореца на „Светият Агнец“ с по чаша студен ейл, монахът проговори.

— Когато излизахме от Гилдхол, ти ми зададе въпрос, сър Джон. А аз сега питам — хрумвало ли ти е, че тези убийства може да не са дело на селския водач Ira Dei, а на друга дворцова фракция, която се опитва да компрометира регента?

— Говориш за Хъси и подобните на него? — Кранстън поклати глава. — В отговор на това, добри ми монахо, мога да кажа само: хрумвало ли ти е, че ако Гонт си отиде, и младият крал може да си замине с него?

Изненадан, Ателстан се облегна.

— Толкова ли е вероятно, сър Джон?