Божият гняв

— Денят започна така добре — повтори мъжът, после се изкашля и гласът му стана по-твърд. — Сър Джерард беше доволен от това, което предстоеше: регентът и той щяха да затвърдят дружеските отношения между гилдиите. Негово величество кралят, регентът и другите дойдоха сутринта за литургията в параклиса на Гилдхол. Сър Джерард също присъстваше. Аз и останалите прислужници стояхме отзад. Службата започна: водачите на гилдии, регентът и сър Джерард размениха целувката на мира; причастиха се, а след това дойде ред на благославянето на ключовете.

— Какво е това? — прекъсна го Кранстън.

— Като гаранция за добрите им намерения — отвърна Боскъм — водещите гилдии, както и регентът, оставиха златни кюлчета в специално направено ковчеже, подсилено с метални решетки и шест отделни ключалки. Единият ключ е у регента, а останалите пет — у предводителите на гилдии

— Боскъм потри страната си. — След това ядохме марципан и пихме сладко вино в преддверието на параклиса, после регентът, кметът, шерифът и петимата водачи на гилдии проведоха тайна среща в личните покои на шерифа. Боскъм прокара пръсти през косата си, сега сплъстена като вълча козина. — След срещата господарят ми каза, че ще иде да се порадва на личната си градина.

— Ти отиде ли там?

— Да, занесох му бокал с вино. Той се припичаше на слънце. Каза, че сутринта е минала добре и ми нареди да не го безпокоя повече — Боскъм отново се разплака. — Бях в стаята си, когато чух викове и войниците дойдоха за мен. Отведоха ме в градината и видях горкия сър Джерард. А сега — изхленчи той — ще ме обесят!

Ателстан леко го докосна по рамото.

— Успокой се, приятелю. Ти не си убиец. Сър Джон ще се погрижи да получиш правосъдие. Още един въпрос. Твоят господар сър Джерард имаше ли врагове?

Боскъм се усмихна леко.

— Врагове? — отвърна той. — Служех добре на господаря си, но за него бях само още едно куче, което да рита, ако сгреши, или да му хвърли кокал, ако се справя добре. По-добре се запитай, отче, кой не беше враг на сър Джерард, защото той нямаше приятели. Милорд Гонт го търпеше. Сър Кристофър Гудман, кметът, едва издържаше да стои в едно помещение с него, докато петимата водачи на гилдии… — Боскъм се усмихна подигравателно. — Те са влиятелни, опасни хора. Не можеха да понасят сър Джерард не само заради богатството му, но и защото заемаше висок пост в градската управа.

Ателстан се изправи.

— Стани! — заповяда той.

Боскъм се подчини.

— С тези дрехи ли беше сутринта?

— Да, но тази сутрин, братко, те бяха хубави — Боскъм подръпна бежовия си жакет и отупа кафявите си вълнени панталони, които сега бяха покрити с петна от мръсотия.

— Погледни, сър Джон — предложи Ателстан. — Този човек ли е забил кама в сърцето на сър Джерард?

— Добре — промърмори Кранстън, хвана китката на Боскъм и внимателно огледа ръкавите. — Тук няма следи от кръв — той потупа слугата така сърдечно, че горкият Боскъм едва не падна пак на леглото. — Ти не си убиец — Кранстън внезапно премлясна и Ателстан осъзна колко отдавна коронерът не е пил нищо. — Хайде, момко, да се качим горе.

Кранстън потропа на вратата. Пазачът отвори, но се опита да попречи на Боскъм да излезе.

— Разкарай се! — изрева Кранстън. — Как смееш да пречиш на кралския коронер?

Мъжът бързо отстъпи назад, мърморейки извинения, а сър Джон, почти влачейки горкия Боскъм с една ръка, ги поведе по коридора. Откриха регента и другите в градината, насядали на дървени пейки на малка тревиста полянка. Пиеха студено бяло вино, сякаш днес беше обикновен, хубав летен ден и всичко беше наред. Не обръщаха внимание на слугите, която бяха покрили с чаршаф тялото на шерифа и сега го носеха към избата, за да го сложат между бъчвите с вино, за да бъде на хладно и да не замирише.

Кранстън и Ателстан стояха встрани, докато прислужниците бързаха, ругаейки и мърморейки заради ужасния си товар.

В далечния ъгъл на градината двата големи вълкодава лежаха меланхолично на тревата, сякаш усещаха, че с привилегирования им живот е свършено. Сър Джон застана пред насядалите мъже, стиснал с една ръка пребледнелия Боскъм. Гудман скочи на крака, а другите наблюдаваха коронера с присвити очи и неодобрително изражение.

Нечестива компания, помисли си Ателстан, хора, посветили се на борбата за власт и трупането на богатство; тъмни души с престъпни умове и безгранични амбиции. Напомняха му на ловни соколи в двора на замък, които опъват каишките си, готови да полетят от пръчката и да убиват. Гудман пристъпи драматично към сър Джон.

— Този човек е наш затворник.

— А аз съм коронер на града — отвърна Кранстън.

Не беше харесвал Маунтджой, но презираше Гудман като човек, който би продал и майка си на добра цена.

— Нямаш право да го освобождаваш! — изломоти Гудман.

— Какво става, сър Джон? — попита провлечено лорд Адам Клифорд, който седеше до регента. Младежът се изправи и прикри очи от следобедното слънце. — Божичко, човече, нали няма да го обесиш сега? Още не съм ял, а и тази градина видя достатъчно насилие за днес.

Кранстън се поклони на регента.

— Милорд, ще направим жива картина. Ще бъдете ли така добър?