Божият гняв

Кранстън им кимна, както и на сър Никълъс Хъси, учителят на краля — младолик въпреки посребрената си коса и брада. Най-накрая поздрави лорд Адам Клифорд, довереника на Гонт, младолик, облечен в светлокафява роба, която подчертаваше бръснатото му обгоряло лице и спретнато подрязаната черна коса. Гонт завърши с представянето.

— Милорд — обади се Кранстън, ядосан на пренебрежителното отношение на регента, който дори не поздрави Ателстан. — Милорд, мисля, че познавате моя секретар и писар, брат Ателстан, енорийски свещеник на „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк.

Гонт се усмихна покровителствено и кимна. Кранстън хвърли гневен поглед към подсмиващия се Дени.

— Дойдохме по ваша молба, милорд регент. Казаха ни, че сър Джерард Маунтджой е бил убит. Къде, кога и как?

Гонт махна с ръка към малката беседка в далечния ъгъл на градината, скрита от очите на Кранстън от отворената врата на сградата и висока решетка, покрита с бръшлян.

— Там ли? — попита Кранстън.

— Да, сър Джерард е там.

Тонът на Гонт беше гневен, но в гласа му се долавяше и някаква ирония; изглежда нещо го забавляваше. Регентът им направи знак с ръка да влязат в беседката.

— Надявам се да имате по-голям късмет от нас.

Озадачени, Кранстън и Ателстан минаха покрай оградата и погледнаха над малка портичка в беседката. И подскочиха, когато два огромни ирландски вълкодава се хвърлиха към тях с ръмжене и лай, със зяпнали муцуни, оголили жълтите си зъби, готови да разкъсват. Кранстън и Ателстан отстъпиха.

Беседката беше просторна и хитро измислена, градина в градината: покрита с мъх каменна пейка до решетъчната ограда, тесен плочник от разноцветни камъни, масичка, която явно служеше и като баня за птици, лехи с ароматни билки. Спокойно, приятно място през дните на късното лято, стига да не беше мъжът, облегнат на оградата с дълбоко забита в гърдите кама. Гледката беше гротескна — с отворена уста, отворени и леко събрани очи трупът сякаш гледаше с учудване кървавата рана, зацапала червеникавокафявата му роба.

Кранстън огледа високомерното, жестоко и мъртво лице на лондонския шериф, от когото всички се бояха, и се върна при групата.

— Кога се случи това, милорд?

Гонт повдигна елегантно рамене, докато бършеше длани в броката на синята си златоткана роба.

— Тази сутрин бяхме на литургия, после имахме среща в залата на градския съвет. Всички се подготвяхме за пиршеството тази вечер. Сър Джерард явно е излязъл на въздух, за да изпие чаша кларет в личната си беседка, после един пазач го откри така — той направи гримаса.

— Проклетите кучета не ни позволяват да се приближим до него.

— Щом не ви позволяват — Гонт кимна към градината, където търпеливо чакаха група стрелци с туники в цветовете на Ланкастър, — трябва да бъдат убити.

Застанал до Кранстън, Ателстан наблюдаваше тези влиятелни, богати мъже. Заедно с Гонт те управляваха не само Лондон, но и кралството: тяхното сребро снабдяваше кралската армия и флот, контролираше парламента. Усети, че са стъписани от смъртта на Маунтджой, но и тайно доволни да видят мъртъв един могъщ съперник, защото шерифът, който беше и умел търговец, жадуваше за власт колкото всеки от тях. Регентът, човек с мраморно лице и желязно сърце, се бореше да овладее гнева си, защото опитът му да подчини влиятелните търговци беше грубо прекъснат от смъртта на шерифа.

— Е? — обади се рязко Гудман. — Сър Джон, ти си кралският коронер. Сър Джерард беше подло убит. Знаем кой го е направил, затова се отърви от онези кучета!

— Така ли? — сър Джон се усмихна сухо. — Хванахте убиеца на местопрестъплението?

— За Бога, човече — изръмжа Гудман, — погледни беседката. От двете страни е оградата на градината, от третата — стената на Гилдхол, а четвъртата е запречена от този навес.

Кранстън и Ателстан се загледаха в дългия, тесен навес, залепен за един от контрафорсите на сградата; покрит със стари плочи, той служеше като коридор и водеше към кухните.

— Как би могъл някой — продължи бавно Гудман, сякаш Кранстън и Ателстан бяха слабоумни — да влезе в градината, да намушка сър Джерард и да се измъкне безшумно и без да бъде разкъсан от тези кучета?

— Това, което кметът иска да каже — обади се Клифорд, — е че двете кучета бяха постоянни спътници на сър Джерард. Маунтджой беше ерген. Те му бяха вместо съпруга, деца, семейство и роднини. Единственият, който би могъл да доближи шерифа, без да разлае кучетата, е неговият иконом и камериер Филип Боскъм.

Кранстън кимна и погледна към беседката.

— Сър Джерард — продължи Клифорд — винаги се боеше от убийци. Никой тук — нито чиновник, нито съветник, нито търговец — не би се доближил до него, ако шерифът не е дал команда на кучетата си да мируват. Боскъм беше единственото изключение. Трябва да е бил той. Слугите изобщо не са чули кучетата да лаят.