Божията формула

— Тогава каква е Божията формула?

Томаш замръзна, търсейки някакъв отговор из паметта си, но не намери такъв.

— Аз… още работя по разбулването на тайната й.

Лицето на Грег грейна в победоносна усмивка.

— Виждате ли? Вие не сте изпълнили вашата част от обещанието.

— Но ще я изпълня.

— Вярвам ви, вярвам ви. Въпросът е, че още не сте го сторили. А докато не изпълните вашата част от споразумението, не можете нищо да искате от нас, нали така?

Томаш не пускаше ръката на Ариана, която го гледаше с молещи очи.

— Вижте, Грег. Заради тази история прекарах няколко дни в затвора в Техеран и бях отвлечен от онези горили в Лхаса. Фанатиците са по петите ми и повярвай ми, никой не е по-мотивиран от мен да разнищи мистерията и да сложи край на тази безумна история. След като преминах през всичко това, единственото нещо, за което ви моля, е да оставите Ариана да дойде с мен в Коимбра. Нима искам много?

В този момент се появиха двама здравеняци и поздравиха Грег по военному. Явно бяха от охраната на посолството на Съединените щати в Лисабон, извикани да отведат Ариана.

Томаш незабавно прегърна иранката, сякаш искаше да им покаже, че тя е под негова закрила, че е готов да я брани от всички и всичко, което би могло да се случи. Културният аташе изгледа двойката и поклати глава.

— Разбирам всичко, наистина — каза той. — Но съм получил заповеди, които съм длъжен да изпълня. Информирах Ленгли за всичко, което ми казахте преди малко, а Ленгли се свърза с португалските власти и ми даде нови инструкции. Доктор Пахраван е наш гост и ще трябва да ни придружи до посолството.

— Изключено.

— Тя ще дойде с нас — отсече Грег. — За предпочитане — с добро.

Томаш пристисна Ариана още по-силно.

— Не.

Американецът въздъхна.

— Томаш, не усложнявайте нещата.

— Вие сте тези, които всичко усложнявате.

Грег кимна с глава. Двамата охранители хванаха Томаш, извиха ръката му и го дръпнаха, сякаш той не тежеше повече от възглавница. Историкът се сви, опитвайки се да освободи ръката си, но получи удар в тила и падна на земята. Чу Ариана да вика и макар че беше зашеметен, направи опит да се изправи, но една твърда като стомана ръка го задържа и не му позволи да мръдне.

— Томаш, остави — чу я да казва със странно спокоен глас. — Всичко ще е наред с мен, не се притеснявай. — После рязко смени тона и остро подвикна. — Оставете го на мира! Само да сте го пипнали!

— Не се притеснявайте, госпожо. Той ще се оправи. Елате с мен.

— Махнете си ръката от мен. Мога и сама да вървя.

Гласовете постепенно заглъхнаха. Едва тогава охранителят, който притискаше главата му надолу, с лице, залепнало за студената настилка от полиран гранит, го пусна и му позволи да я вдигне. Усети, че му се вие свят, и се опита да се ориентира. Видя пътници с колички и куфари в ръце, които го гледаха укорно, зърна американския охранител да се отдалечава спокойно по коридора, към зоната с лентите за багаж. Огледа се на всички страни, търсейки познатия силует на иранката, но колкото и да се взираше, нищо не забеляза. Едва успя да стане и вече на крака, преодолявайки поредния пристъп на световъртеж, огледа терминала, спирайки поглед тук и там, докато накрая се видя принуден да се примири с фактите. Ариана беше изчезнала.

Следващия час литна неусетно в отчаяни опити да намери някакво решение. Говори отново с директора на имиграционната служба, свърза се с посолството на Съединените щати. Опита се да задвижи влиятелни връзки в администрацията на фондация „Гулбенкян“ и Нов лисабонски университет, обади се дори в Ленгли с надеждата, че ще открие Франк Белами.

Всичко беше напразно.

Истината беше, че му бяха отнели Ариана и той не можеше да си я върне. Бяха затворили жената, която обичаше, зад дебелите зидове на американското посолство в Лисабон, скрита от света и от него самия.

Седна на една пейка в зоната на пристигащите и прокара длани по лицето си. Чувстваше се безсилен и отчаян. Какво би могъл да направи? Как да пробие стената, която го делеше от Ариана? Как ли се чувстваше тя в момента? Предадена? Премисляше алтернативите отново и отново, но не намираше решение на ситуацията. Ясно му беше само едно. Трябваше да довърши разбулването на тайната на ръкописа на Айнщайн. Нямаше друг избор.

Но какво му оставаше да направи? Добре, от една страна, трябваше да се запознае с второто доказателство, намерено от професор Сиза. От друга, пред него продължаваше да стои все още неразрешеният въпрос с шифрованото послание от документа, в което се криеше хипотетичната Божия формула. Как я беше нарекъл Тензин? Ах, да. Формулата, на която се основава всичко. Формулата, която управлява Вселената, която дава смисъл на съществуването й, която прави от Бог това, което Той е.

Пъхна ръка в джоба и извади листчето, на което в Техеран беше записал шифрованото послание. Най-отгоре бяха дешифрованите стихове. А отдолу, все едно му се присмиваше, дразнещо самодоволен, че бе успял да съхрани странната си тайна, надничаше последният шифър.