Божията формула

— В състоянието, в което баща ви се намира, не вярвам да има лечение. Обикновено този тип рак се оперира, но не и когато се намира в четвърти стадий, с разсейки навсякъде. При неподлежащи на хирургическа намеса случаи прибягваме до радиотерапия, която баща ви правеше напоследък.

— И каква е целта на радиотерапията? Да го излекува?

— Не. Както ви казах, не виждам възможности за излекуване. Освен ако Бог не реши друго, разбира се. Понякога стават чудеса…

— Тогава за какво служи радиотерапията? Само за да се спечели време?

— Да, с нея се забавя еволюцията на болестта. Освен това овладяваме и болките в костите. — Стана и посочи две точки на анатомичния модел отляво на бюрото му. — От друга страна, облекчаваме синдрома на горната вена кава и компресията на гръбначния мозък. — Пак седна. — Разбира се, радиотерапията има своите недостатъци. Един от тях е възпалението на белите дробове, което предизвиква кашлица, температура и диспния.

— Дис… какво?

— Диспния. Задух. Затруднено дишане.

— Да. И как се процедира, за да се намалят тези ефекти?

— Предписваме лекарства от групата на кортикостероидите, като преднизон, които успокояват тези симптоми.

— А колко време може да се продължи животът на някого в това състояние? По лицето на лекаря се изписа колебание.

— Ами… мм… според случая, нали разбирате? Някои издържат по-дълго време, други — по-малко.

Трудно е да се каже…

— Но колко средно?

Говея сви устни замислено.

— Мисля, че случаите до пет години са по-малко от десет процента. Може дори да са около пет процента.

— Виж ти — прошепна Томаш смаян. — Толкова малко?

— Да. — Лекарят потърка брадичка. — А най-лошото е, че ракът на белия дроб е най-често срещаната неоплазия. Той е основната причина за смърт при раково заболяване. Един на всеки трима, които умират от рак, има рак на белия дроб.

— Но коя е причината?

Говея сви рамене.

— Каква може да бъде? Тютюнът, разбира се.

— Баща ми наистина пушеше много — съгласи се Томаш и в съзнанието му нахлуха спомени от детството. — Спомням си го как седи в кабинета си, погълнат от своите уравнения, сред облак от дим. По дяволите, не знам как изобщо успяваше да диша.

— Това се плаща — отбеляза лекарят. — Почти деветдесет процента от случаите на рак на белия дроб се дължат на тютюнопушенето. Пушачите боледуват от този вид рак четиринадесет пъти повече, отколкото непушачите.

Четиринадесет пъти. Томаш въздъхна.

— Добре — каза той с леко раздразнение. — Но назиданията за вредата от тютюнопушенето в нашия случай са закъснели, не смятате ли? Каквото станало, станало.

— Извинете — каза лекарят, притеснен, че може би наистина се е увлякъл. — Само отговарях на въпросите ви.

— Разбира се.

Дона Граса се размърда неспокойно на мястото си.

— Доктор Говея, има ли някаква възможност да видим съпруга ми?

Лекарят се надигна от мястото си, давайки знак, че консултацията е приключила.

— Разбира се, дона Граса — каза той любезно. — Медицинската сестра ще ви извика, когато му дойде времето.

— А кога ще стане това?

— Когато се събуди.

Медицинската сестра влезе в салона. Върху бялата й престилка имаше бадж, на който пишеше, че се казва Берта. Енергична и лъчезарна, тя излъчваше професионализъм. Махна им забързано.

— Моля, елате — каза Берта. — Той вече се събуди.

— Можем ли да го видим?

— Разбира се. Моля, последвайте ме.

Тръгнаха по коридора, като се опитваха да не изостават от сестра Берта. Томаш ускори крачка и успя да застане до нея.

— Как е той?

— Току-що се събуди. В съзнание е.

— Да, но бих искал да знам как се чувства…

Медицинската сестра му хвърли бегъл поглед.

— Е… не би могъл да е добре, нали? Но няма болки.

— Поне това.

Берта направи още няколко енергични крачки, запазвайки неутралния професионален израз на лицето си, но отново погледна Томаш.

— Вижте, той е доста слаб и много изморен — каза по-сговорчиво. — Не трябва много да се задържате при него, нали разбирате?

— Да.

— Той като че ли е вече във фаза на приемане.

— Приемане?

— Да, приемане на смъртта. По принцип само възрастните пациенти достигат до тази фаза, когато са неизлечимо болни. На по-младите им е много трудно да приемат смъртта, тя им се струва нещо ужасно. Но някои от възрастните, емоционално зрели хора, които имат чувството, че животът им е изпълнен със смисъл, сякаш приемат по-добре нещата.

— Искате да ми кажете, че баща ми вече е приел смъртта?

— Да, макар че все още е вкопчен в живота. Приемането на смъртта не е заложено в човешката природа. Той таи надежда, че нещо ще се случи, нещо, което ще подобри състоянието му и ще го върне към живота. Но, от друга страна, той е от тези хора, които смятат, че са изпълнили мисията си, че животът им е имал смисъл и това им помага да се справят с положението. Освен това осъзнава, че нещата си имат своето време, и приема факта, че неговото вече изтича.

— Нищо в живота не е вечно, нали? Всичко е временно.