Божията формула

— Точно така — съгласи се сестрата. — Лесно ни е да го кажем, когато сме здрави, но ни е трудно да го приемем, когато сме болни. Когато сме здрави, всичко можем да кажем, дори и най-големите глупости. Но човек трябва да е там, където е той сега, в преддверието на смъртта, за да разбере как стоят нещата.

— Представям си.

— Не, не можете да си го представите — усмихна се тя тъжно. — Но някой ден, когато и вие се озовете там, след много години, когато смъртта престане да бъде далечна абстракция и стане реалност, очакваща ви зад близкия ъгъл, тогава и вие ще разберете.

Тих шепот се носеше из отделението. Прекосиха коридора смълчани, за да не нарушават спокойствието на пациентите, и стигнаха до сектора със самостоятелните стаи. Берта ги отведе до една врата, открехна я и направи знак на посетителите да влязат. Томаш направи път на майка си и я последва със затаен дъх.

Когато видя баща си, му се доплака.

Мануел Нороня беше неузнаваем. Изключително слаб, със сбръчкана кожа, блед, само кожа и кости. Белокосата му глава лежеше отпуснато на възглавницата, а очите му бяха помътнели, макар и за миг да проблеснаха, когато видя жена си и сина си.

Дона Граса го целуна и се усмихна с толкова открита усмивка, че Томаш не можа да не се възхити на вътрешната сила на майка си. Беше я видял съкрушена извън тази стая, но тук, пред умиращия си съпруг, излъчваше сигурност и спокойствие. Жена му му зададе някои въпроси относно състоянието и нуждите му, на които той отговори с много слаб глас. После дона Граса отвори плетена кошничка от ракита, която беше скрила под шала си, и извади отвътре кръгла пита кашкавал „Рабасал“, домашна питка и бадеми. Томаш разпозна в тези малки вкуснотии гастрономическите предпочитания на баща си. Дона Граса ги поднесе към устата на мъжа си, нежна и по майчински грижовна, шепнейки му мили думи.

Когато той похапна, дона Граса му изтри устата, приглади косата, подпъхна завивките и оправи якичката на пижамата все така майчински грижовна, внасяйки кротко спокойствие с присъствието си. Докато гледаше беззащитния си баща и майка си, надвесена над него с грижи и утеха, Томаш се трогна от невидимата нишка, която ги свързваше.

Бяха живели заедно петдесет години, споделяйки радости и мъки, светли дни и мрачни нощи, и за Томаш беше мъчително да ги гледа как изживяват последните си мигове заедно, съзнавайки, че скоро пътят щеше да ги раздели, както хоризонтът дели небето от земята. Обгръщаше ги зряла обич, вече не страст и пламенен порив, а нежни чувства, споделени от дълбока съпричастност. Тя беше дървото, той листата, тя — слънцето, той — плажът, тя — пчелата, той — пчелният прашец. Бяха светлина и цвят, земя и небе, езеро и водна лилия, море и пясък, чайката и яйцето. Синът им не можеше да си ги представи разделени, но невъобразимото бе на път да се случи.

Когато усети, че са се поуспокоили, Томаш се приближи до леглото, взе немощната и студена ръка на баща си и насила се усмихна.

— Голяма досада, а?

Старият едва забележимо се усмихна.

— Приличам на бебе.

— Бебе значи? Защо?

Старият бавно махна с ръка към леглото, на което лежеше.

— Нима не виждаш? Вече нищо не мога да правя.

— Глупости.

— Дават ми да ям. Обличат ме. Даже задника ми чистят.

— Само сега. Когато се оправиш, пак ще се грижиш сам за себе си, ще видиш.

Баща му махна безсилно.

— Когато се оправя ли? Няма да се оправя…

— Глупости. Разбира се, че ще се оправиш.

— Приличам на бебе — повтори с немощен глас, едва шушнейки. — Дори и спя като бебе.

— За да си възстановиш силите.

— Спя безпаметно. Като че съм се върнал в детството. То е като детство наопаки.

— Гледай да не си изпуснеш часа за биберона — пошегува се Томаш.

Старият математик вяло се усмихна. Но очите веднага блеснаха въпросително.

— Каква ли е смъртта?

— Манел, не говори така, за Бога — сряза го веднага жена му. — За какво се сетил само!

— Сериозно — настоя смъртникът. — Питам се какво ме чака.

— Не говори за това. Който те чуе, ще си помисли, че… че…

— Грасиня, нека да поговоря за това. За мен е важно, не разбираш ли?

Жена му млъкна примирено и Мануел Нороня погледна сина си.

— През последните месеци трудно заспивах — прошепна старият професор с изтънял като нишка глас. — Въртях се в леглото и мислех за смъртта, за небитието. Ужасно, нали? А всъщност всички ще се сблъскаме с това. — Направи пауза, с поглед, зареян в някаква неопределена точка на тавана. — Рано или късно това ще се случи на всеки, това е нашата съдба.

— Така е — отбеляза Томаш.

— И затова си мисля: като каква ще да е смъртта? — Пое си дълбоко дъх. — Дали ще е като небитието преди раждането? Дали животът не започва с Големия взрив и не завършва с Големия срив? — Нацупи устни. — Раждаме се, порастваме, стигаме до апогея, започваме да тлеем и умираме. — Втренчи дълбоко очи в сина си. — Дали е само това? Нима животът се свежда до това?

— Много ли мислиш за смъртта?

Старият изви устни.

— Мисля си понякога, да. Кой на мое място не би си мислил за това? Но може би си мисля не толкова за смъртта, колкото за живота.

— В какъв смисъл?