Божията формула

— И каква е Божията формула?

— Това е единственото нещо, което още не съм открил. Но вече ви казах, че съм на ръба да го открия.

— Празни думи. Факт е, че още нищо не сте ни разкрили, а времето изтича.

— Дайте ми още няколко дни.

Настъпи напрегната тишина.

— Не става — каза накрая Грег. — Самолет на ЦРУ излита тази нощ от въздушната база в Кели, Тексас, за Лисабон. Пристига тук утре рано, на разсъмване. Малко след осем сутринта самолетът ще продължи за Исламабад, Пакистан, където вашата приятелка ще бъде предадена на иранците.

— Не можете да направите това! — изкрещя Томаш диво.

— Томаш, това решение не съм го взел аз. Това е решение на Ленгли и вече се изпълнява. Получих информация, в която се казва, че заповедта е изпратена до Общия военен команден център във военновъздушната база в Кели.

— Това е престъпление.

— Това е политика — отвърна невъзмутимо Грег. — Томаш, все още има начин да спрем това. Необходимо е до осем часа утре сутринта да ми предадете тайната на ръкописа, чухте ли ме? Ако не ми предадете тайната в този срок, няма да мога да спра екстрадицията на приятелката ви. Разбрахте ли ме?

— Утре, в осем сутринта? Но как може да искате от мен да разгадая всичко за толкова малко време? Това е невъзможно!

— Вие сте професионалист.

— Чуйте ме, Грег, трябва да ми дадете още време.

— Изглежда, още не сте разбрали, Томаш. Това решение не е мое. То е взето в Ленгли и не подлежи на коментар. Само ви казвам как бихте могли да спрете този процес, нищо повече. Ако ни разкриете тайната, ние автоматично се задължаваме да изпълним уговорката, която направихме с вас по телефона, докато бяхте в Лхаса. Но ако не изпълните вашата част от договореното, ще смятаме, че сме свободни от задължението да изпълним нашата част. Разбирате ли?

— Не можете да направите това.

— Няма смисъл да спорим, Томаш. Това нищо няма да промени, защото не аз решавам нещата.

— Но вие трябва да убедите онези типове в Ленгли да ми отпуснат повече време.

— Томаш…

— Вече е пет следобед и разполагам само с петнадесет часа.

— Томаш…

— Времето е много е малко, за да успея.

— Damn it100, Томаш! — извика Грег, изгубил търпение. — Толкова ли сте глупав, или се правите на глупак?

Томаш замръзна, смаян от неочаквания гняв на американеца.

— Казвам ви, че нещата са извън моя контрол — продължи да вика американецът, който за първи път губеше контрол. — Не съм го решавал аз. Нищо не зависи от мен. Едно-единствено нещо може да спре екстрадирането на вашата приятелка. Разкрийте шибаната тайна.

Португалецът остана безмълвен от другата страна на линията.

— Срокът е до осем утре сутринта.

И изключи.

XXXVII

По това време на деня в „Патио дас ишколаш“ беше тихо. Виждаше само група студенти да изкачва широкото стълбище по посока на Виа Латина и двама служители да си бъбрят до камбанарията. Томаш премина през старата Порта Фереа и въпреки тревогата си неволно забави крачка, за да се полюбува на невероятната смесица от строго изискани и пищни фасади със седемвековна история. Бившият кралски дворец, обитаван от кралете на първата династия, от векове беше сърцето на академията, където преподаваше баща му. Университетът в Коимбра.

Корпусът от сгради имаше формата на буквата U със занемарена каменна настилка в пространството между тях. Томаш прекоси двора и се отправи към една от крайните постройки, спирайки се пред великолепния вход. Изящната арка беше увенчана с герба на Португалия като с корона. Знаеше, че този правоъгълен блок, малко грубоват отвън, е една от най-красивите библиотеки в света.

Библиотека „Жоанина“.

Още с влизането усети мириса на кожата, използвана за подвързия на ръкописите, примесен със сладникавото ухание на стара хартия. Пред него имаше три салона, разделени от позлатени сводове, в същия внушителен стил като този на външната порта. Библиотеката сънливо се беше кротнала сред полусенки и безмълвие. Стените бяха покрити с рафтове от фина дървесина на две нива; виждаха се безкрайни редици от книги, стигащи до рисуваните тавани, хармонично преливащи в златистото и пурпура на декорацията — барокът тук несъмнено достигаше апогея на великолепието си.

— Професор Нороня!

Погледна наляво, по посока на гласа, и видя Луиш Роша да излиза от едно тясно помещение и да се отправя усмихнат към него. Томаш се помъчи да наподоби усмивка, но опитът му не беше особено сполучлив. Устните се разтеглиха в усмивка, но очите му си останаха тъжни и натежали от грижи.

— Как сте, професор Роша? — поздрави Томаш, протягайки ръка.

Поздравиха се.

— Добре дошли в моето любимо кътче в Коимбра — възкликна Луиш и направи жест, с който сякаш му предоставяше безбройните разкошно подвързани книги по рафтовете. — Сто хиляди книги са около нас.

— Чудесно — каза историкът с отнесен вид. Явно не беше настроен да слуша хвалебствия за съкровищата от книги. — Благодаря ви, че се отзовахте на молбата да се срещнем.